Стефан Стефанов - Трубадур

Пътувах по крайбрежния път до Бургас, радвайки се на морската шир вляво от мен. Дотук добре. След село Маринка, за чието съществуване също никога не бях предполагал, се понапрегнах. Хора като Херцога, Мидения крал и Яред ми бяха ясни — прилагаш повече хитрост, стреляш точно и разчиташ на късмета си онзи срещу теб да пропусне. Колкото по-близо се озовавах до Бяла вода, толкова по-неуверен ставах. След случилото се в Тополово разбиранията ми за реално-нереално се бяха объркали, а предусещах подобно развитие и в Бяла вода. Истинска старовремска вещица, бе казал Вълшебника. Не като него, само на думи. Бих се изсмял на подобно твърдение преди седмица, ала след запознаването ми с Ива гледах на нещата по-иначе.

Не особено добър път най-сетне ме отведе до селото. Направи ми впечатление липсата на хора. Къщи имаше поне седемдесет-осемдесет, но хората едва ли стигаха и за по един в дом. Повечето дворове пустееха, автомобили не се виждаха. Зачудих се дали изобщо ще открия кафене или кръчма, където да попитам за търсеното от мен лице. Добро впечатление ми направиха няколко намиращи се в близост една до друга красиви и стегнати къщи. Едва ли бяха на сговорни комшии, по-скоро някой ги отдаваше под наем за селски туризъм.

Настигнах две възрастни жени, изравних се с тях, свалих прозореца и ги поздравих топло. Позаинтересувах се къде мога да открия млада жена на име Камила. Вместо да проявят мнителност, те ме заговориха, все едно цял живот са ме познавали. Споделиха ми интересни факти за селото, разказаха ми, с известна мъка, за разстрела наблизо на деветима мъже през 1944-та и дори ме поканиха у до̀ма на едната да обядвам, където щели да извикат и въпросната Камила. Тайно се надявах да не става дума за единствената останала мома в селото, а за вещицата, която издирвах.

Откарах жените — баба Невяна и баба Тодорка — до дома на първата и оставих колата отпред. Къщата не беше в кой знае колко добро състояние, но видимо ставаше за обитаване, ако човек не е прекалено придирчив.

Настаниха ме в кухнята, а на масата като с магическа пръчка се появиха чаша с кафе, захарница, буркан с мед, бонбони „Амфора“ и бутилка с домашен ягодов сок.

— Внуците идват само през лятото — обясни ми баба Невяна. — Тази година ми гостуваха в самото начало на сезона. През останалото време се радваме на всеки млад човек, намерил пътя към селото ни.

Камила се бавеше, но затова пък дойдоха други трима старци — двама мъже и жена — и те да ми се порадват. Същата магическа пръчица достави претоплена баница, варено пиле с червен пипер, буркан люти чушки, пресни домати с апетитен цвят и студена бутилка „Загорка“. Като учтив гостенин аз не можех да разочаровам домакините си, затова любезно опитах от всичко по много. Естествено, бях гладен като вълк. Всички наоколо кимаха одобрително и ме подканваха да си взема още. Междувременно обсъдихме сушата през лятото и режима на водата, което била най-голямата мъка на местните.

— Кога ще мога да видя Камила? — попитах аз с пълна уста.

— Всеки момент — увери ме баба Невяна с топла беззъба усмивка.

В следващия миг масата подскочи и ме удари в челото.

Събудих се някъде на тъмно. Лежах по гръб върху нещо студено и неравно, навярно скала. Опитах се да се изправя, но не успях — усетих ръцете и краката си пристегнати здраво към камъка под мен. Споменах ли, че бях гол?

Зрението ми лека-полека се адаптира към осветлението. Не беше съвсем тъмно. Намирах се в пещера, чийто таван се губеше в мрака, но откъм краката ми идваше светлина, може би от огън, защото беше непостоянна и караше сенките около мен да се гънат. Ослушах се и дочух вода — капки падаха на равни интервали върху водна повърхност, сигурен бях. Носът ми долови основно мирис на изгоряло, но след това и други, по-нежни аромати — м-да, гардения, жасмин, ванилия, тубероза? Колкото и голяма да бе пещерата (а от позицията ми не ми изглеждаше никак малка), около мен ухаеше на женски парфюм.

Чух далечни гласове, които създаваха странно ехо в пещерата. Бас ловях, че имаше поне един женски сред тях. След няколко минути гласовете се приближиха и аз различих не просто разговор, а пеене. С гласовете дойде и повече светлина, която прогони мрака далеч от мен. Уви, стените на пещерата все още оставаха извън границите на полезрението ми. Не беше голяма, беше огромна.

Около мен се появиха хора, но зрителният ми ъгъл не ми позволяваше да видя кой знае колко. Уж преброих осем, но като нищо можеше и да греша. Те поддържаха монотонен и неразбираем за мен напев, който никога не би ми станал интересен, ако не лежах гол, прикован към камък, в подземна пещера. Хората спряха около мен и ме заобиколиха в полукръг. Надигнах глава и успях да видя няколко от тях — приветливите старци от селото изглеждаха все така усмихнати и добродушни, дори бяха със същите дрехи от по-рано. Разлика правеха само припукващите и пушещи факли в ръцете на всекиго.