Стефан Стефанов - Трубадур

— Хей, здравейте — подвикнах им аз. — Това някаква шега за стряскане на непознатите ли е? Време е да престанем. Вече не е забавно!

Чух нови стъпки, определено шляпане на боси крака по камък. Напрегнах се и максимално повдигнах глава. Успях да мерна три нови фигури, които се появиха иззад останалите и не носеха примитивни осветителни тела. Те минаха покрай мен една след друга и ги огледах добре — повярвайте ми, струваше си. И трите бяха жени, двете по-скоро момичета, съвсем голи, ако не броим колани, гердани и гривни, които потракваха странно при движенията им. За съжаление, вместо факли носеха ножове. Познах дори своите Близнаци в ръцете на двете по-млади. Другият изглеждаше като да е от кремък.

Трите жени застанаха над главата ми, по-възрастната над мен, а другите две от ляво и от дясно. Не пееха, само ме гледаха решително.

— Здравейте — започнах бързо аз, гледайки нагоре към онази част от лицето на жената, което се виждаше над хубавите й гърди, защото виждах основно тях. — Идвам специално при вас!

— Да — кимна жената. — Идваш, защото аз те призовах. Идваш да ни поднесеш чудни дарове — тези два кинжала, изковани от небесен метал и сърцето си.

Тя поде напева и вдигна нагоре две ръце. Ножът надвисна над главата ми. Вярвах й, че с един замах ще ме прониже до гърба — толкова остър изглеждаше. Нямах време.

— Идвам при теб, защото ме изпраща Вълшебника от Батак, а той ме изпраща, защото заради мен загина една водна нимфа, а неволно изречено от устата ми проклятие изпрати приятелката ми жива в Ада! — можех да бия майстор на скоропоговорките, изстрелвайки горните думи. Обаче подейства.

Тя свали ножа и се наведе над главата ми, така че да виждам повече лице (но не по-малко гърди). На устните й се бе появила тънка усмивка.

— Това са глупости. Просто не искаш да умреш.

— Второто твърдение е вярно — отвърнах аз. — Колкото до първото, грешиш, Камила. Всичко е истина. Преминах през какво ли не, за да те открия. Вълшебникът ме увери, че единствено ти можеш да ми съдействаш!

— Никога не съм чувала за Вълшебника от Батак — рече тя и скръсти ръце.

— Той обаче е чувал за теб. Каза ми къде да те открия и как точно можеш да ми помогнеш.

Камила огледа хората около себе си за момент, след това им махна с ръка да престанат с напева, който и без това ме изнервяше, заобиколи и седна до мен, на камъка, като леко ме избута, за да направи място за задника си. Прокара с острия си нокът тънка бразда от основата на шията към корема ми, след това отново и ме накара да настръхна. Острият каменен нож си стоеше небрежно в другата й ръка.

— Заинтригува ме, страннико — каза ми вещицата. От този ъгъл лицето й изглеждаше още по-добре. Младо, но не младежко, както на другите две. Очите й бяха големи и магнетични, почти успяваха да привлекат вниманието ми от гърдите й, които също бяха големи и магнетични. Докато редувах зениците и ареолите, погледът ми обходи украшението, висящо на шията й. Състоеше се предимно от костици и злато. След интродукцията в нейния малък свят бас ловях, че костите са човешки, най-вероятно фаланги.

Камила отпрати селяните и останах сам с трите голи жени. Двете девойки седнаха на земята до мен с кръстосани крака, сякаш се приготвяха да слушат приказка. Повечето факли си отидоха и около нас притъмня. Без да ме подканват допълнително с помощта на остри предмети, аз им разказах преживяванията си от последните дни, като се опитах да спестя колкото се може ненужни подробности.

— Момент! — прекъсна ме изведнъж вещицата. — Ти облада ли нимфата, преди това да се случи?

— Ъъм, това пък как ти хрумна? — попитах аз. Дори на слабата светлина облите й гърди контрастираха чудесно и улавяха далечни жълти отблясъци от факли.

— Нямаше да й пука толкова, ако не е била с теб преди това — рече Камила. — Освен… ако не е била никаква нимфа, а опит да си спечелиш още време…

— Добре де, правих секс с нея, дори беше във водата — бързо се съгласих аз, защото и ножът взе да улавя отблясъци, след като ръката й го завъртя на няколко пъти над главата ми.

— Разбира се, че във вода, без вода силите й — дори да съблазнява — са слаби — потвърди тя. Ножът, за моя радост, отново легна на бедрата й. — И после?

Минах през събитията в Батак и стигнах до злополучното ми пребиваване във Варна. Стори ми се, че Камила се усмихна тъжно, когато й разказвах за Ирина и чувствата ми към нея. Когато споменах за циганката, тя отново ме прекъсна.

— Допуснал си грешка!