Стефан Стефанов - Трубадур

— Е, ще се справиш ли? — попита ме тя с палав тон.

— Разбира се.

След като бяхме уточнили цената за окултните й услуги, аз се върнах на темата, която ме занимаваше още от първия поглед помежду ни.

— Хиляда години?

— Малко повече, нали ти казах — рече Камила. — Преживях чуми, войни, турци, германци, какво ли не. Натрупала съм невиждан житейски опит. Знам повече от всеки друг, когото си срещал.

— Как го постигаш?

— Плащам цена. Едната цена я плащам с кръв — изяждам нечие сърце. Другата цена ще я платя накрая — душата ми. След дългия живот сред хората, за мен няма да има вечност — говореше така, както Диана за покупките си в мола.

— Аха. Сърца от девици ли?

— Някога — да, напоследък — почти не. Виждаш ли — обясни ми тя, — в днешно време се вдига голям шум за всяко изчезнало момиче. Имах вече сериозни проблеми с властите. Оказа се обаче, че зрели мъже изчезват съвсем анонимно, без никой да се заинтересува от тях. А сърцата им вършат не по-лоша работа от тези на девици; останалото е драматизъм.

Ето че и без да съм живял хиляда години, научих древна мъдрост. Щеше да ми е от полза някой ден, ако реша да продам душата си срещу дълголетие. Позволих си още един въпрос.

— Хиляда години — защо?

— Как защо, Трубадур? — засмя се топло тя. — След като знам какво ще стане после с мен, как да умра? Живее ми се, искам да ям, да спя, да се любя и да научавам нови неща. Животът ми не минава само в този пущинак — много добре знам какво е да се излежаваш на топлия морски бряг например. Разбираш ли, не искам никога да умра!

— А момичетата?

— Моите гълъбици — кимна към тях Камила. — Прелестни са, нали? Истински девици, недокоснати от мъжка ръка, родени от мен и отгледани тук от мен.

Тя остави чашата си, наведе се над тях и ги погали последователно по косите. Едната девойка потрепна в съня си и сбърчи носле, а Камила и зашептя нежно.

— Толкова сила има в тях, толкова младост, толкова невинност. Ааах! — тя въздъхна и размърда рамене. — Те са като вино, което отлежава, Трубадур. Обираш гроздето, мачкаш го, затваряш бутилките, слагаш ги в избата и в продължение на седемнадесет години ги гледаш всеки ден, забърсваш праха, проверяваш цвета, но не разчупваш восъка, а чакаш, търпеливо чакаш да им дойде времето.

Сравнението й ми се стори доста недодялано. И като им дойде времето какво, отнема им девствеността ли? После взех да схващам и стомахът ми се сви.

— Когато им дойде времето, ще им изтръгнеш сърцата ли? — попитах аз с надежда да греша.

— Именно.

Чаят изгуби вкуса си. Гледах момичетата, които спяха невинно до нас и си ги представях облени в кръв. Що за майка бе това?

— О, те знаят — рече Камила. — Знаят, че за това са създадени. Откакто са родени, те са наясно с предназначението си, разбират го и го приемат. Мога спокойно да спя до тях, без да рискувам да ми прережат гърлото през нощта. Поне тези тук.

— Нали каза, че това с девиците било драматизъм? — подхвърлих й злъчно аз.

— Не и ако са моя плът и кръв. Сърцето на всяка от тях ще ме зареди с толкова живот, че след това ще забравя как са изглеждали лицата им.

— Правила ли си го и преди?

— Многократно — отвърна ми тя и ми показа костените гривни, които момичетата носеха на китките и на глезените си. — Виж, тези са от пръстите на мои дъщери.

Вече исках да повърна. Предпочитах да се изправя срещу цяла банда главорези, отколкото да пия чай с тази луда древна жена. По дяволите, дори се беше чукала с мен!

— Трябва да вървя — рекох аз и станах. — Къде да открия онази къща?

— Ще те изведа оттук — каза Камила и също се изправи. — Времето е подходящо — навън е преди обед.

Оставихме обречените спящи красавици и поехме към изхода на пещерата.

Изпълзях навън по корем. Не вярвах, че дупката, през която трябваше да мина, бе парадният вход към свърталището й, но не си позволих да коментирам. Човек се научава да не бъде ненужно обстоятелствен в присъствието на жена, която от хиляда години се храни с още туптящи човешки сърца.

Ако можеше да се вярва на упътванията, дадени ми от Камила, ми предстоеше да измина около шестнадесет километра през непозната пресечена местност. Все още бе рано и достатъчно светло, но не исках да си насилвам късмета в планината, затова поех с бърза крачка в указаната ми посока. Няма да описвам подробно пътя си до горския дом — ту имаше пътеки, ту не. Зърнах един заек, чух някъде наблизо диво прасе, видях в далечината някакво село. Птичките пееха в клоните над главата ми, а слънцето топлеше гърба ми, без да прекалява. Единственото, което си струва да се отбележи, е, че все повече се отдалечавах от всякакви следи на цивилизацията. Който и да обитаваше този край, не бе социален тип.