Стефан Стефанов - Трубадур

Минутата рязко свърши, когато оркестърът засвири Менделсоновия марш. Младите влюбени изкачиха мраморните стъпала пред дома си под дъжд от бели и жълти венчелистчета. Кметът започна речта си под погледите на няколкостотин души. Когато Христо каза: „Да“, ръкоплясканията бяха оглушителни. Когато го каза Ирина, тълпата направо избухна. В следващите десетина минути видни личности излязоха да поздравят семейството и да обявят подаръците си публично. След шестия от тях се появи един от сервитьорите с голям правоъгълен пакет в ръце. Всички аплодираха в захлас, очаквайки да видят какъв ще е подаръкът. Христо пое пакета, а Ирина, с микрофона в ръка, прочете на глас картичката върху капака на кутията.

— От чичо Мирон, за щастливото бъдеще на младите влюбени!

— Моят приятел Мирон не успя да дойде днес, но като истински джентълмен ни показва, че не е забравил за празника! — извика Васил Костов и започна шумно да пляска, за да нажежи тълпата. — Иринка, отвори подаръка!

Булката, все така държейки микрофона, вдигна нагоре капака и изражението й замръзна. Писъкът й, многократно усилен от микрофона, прокънтя над хората, които недоумяваха за причината. Тя блъсна кутията от ръцете на Христо, която падна на стъпалата, разтвори се и съдържанието й се изсипа. Пред очите на гостите по стълбите се разтроши овъглено детско телце. Дори тези най-отзад успяха да различат черните остатъци от крака, ръце, глава и торс, които тупкаха по белоснежните стъпала и се разпадаха при удара с мрамора.

Настана смут. Булката стоеше превита, с ръце плътно до гърдите си, и хлипаше все така на микрофона. Христо Костов стърчеше наблизо и гледаше ту нея, ту баща си. Васил Костов бе като глиган със зачервените си очи, търсещ къде е отговорният за това. В двора му обаче имаше стотици, които в този момент му изглеждаха еднакво — гузни, все едно са знаели какво се крие в кутията; мълчаливи, сякаш те са я донесли; смутени, че са се озовали точно тук и точно сега.

Това ми бе достатъчно. Всеки момент повечето от гостите щяха да предпочетат да се измъкнат от конфузната ситуация с булката и детското трупче; и да напуснат двора, преди някой да ги е снимал, че са били тук. Тълпата бе достатъчно гъста и хаотична, за да се измъкна. Ирина щеше да помни сватбения си ден и цената, която е платила за него, през целия си живот; видях го в очите й, когато събори кутията, и не грешах.

Бях сред първите, които се насочиха към портала и останах неприятно изненадан от факта, че е затворен. Прескачането на портите пред всички не беше част от плана ми. Следващото, което не ми хареса, бе, че между решетките на крилата бе омотана верига, дебела колкото китката ми.

— Скъпи гости, моля ви, настанете се удобно! — прокънтя гласът на Мидения крал зад гърба ми. — Ще опитате специалитети и напитки от всички краища на света! Нека всички ние игнорираме тази шега с лош вкус и не позволим на някой глупак да развали празника ни!

Гостите се засуетиха, а междувременно сред тях плъзнаха десетки сервитьорки с къси поли и дълбоки деколтета, разнасящи табли с чаши шампанско. Музиката отново зазвуча, почти непринудено весело. Като че ли моментът с изнасянето щеше да се размине.

Ето че ново явление привлече вниманието ми — откъм морския хоризонт се появи хеликоптер. В началото шумът от пропелерите му остана скрит от музиката, но след няколко минути бе вече ясно отличим. Мнозина го забелязаха, започнаха да го сочат и да обсъждат предназначението му. Ирина, която донякъде се беше овладяла, погледна под вежди свекъра си и се усмихна. Все така с микрофона, тя го попита:

— Татко, това поредната изненада от теб ли е?

Костов опита да се усмихне, но гледаше не толкова към нея, колкото към летящата машина, която бързо приближаваше къщата. В този момент само ние двамата с него осъзнавахме, че хеликоптерът не е част от неговата организация. Когато машината се приближи на около сто метра от оградата, рязко се завъртя и се обърна с борд към нас. Беше син „Кугър“, навярно един от наскоро закупените за военноморските сили. Страничната врата се отвори и пред очите ни излезе възрастен мъж с дълги бели коси, които се вееха около него под силата на перките и вятъра. Разстоянието не бе достатъчно голямо, за да сбъркам това лице. Мъжът извади иззад гърба си мегафон и един познат глас прокънтя над тържеството.

— Специални поздрави за Принцесата и нейния принц! Ядохме, пихме и се веселихме! Но ето че каквото е обещано, трябва да бъде дадено! И змеят излиза от морето, за да вземе Принцесата!