Стефан Стефанов - Трубадур

— Добре — изсумтя Костов. — Просто искам да съм сигурен, че няма да направиш някоя глупост в последния момент.

— Достатъчно глупости съм правила вече. Научих се — отговори му Ирина. — Знаем ли къде е в момента?

— Видял се е с Мирон, сега вероятно е някъде наоколо. Когато всичко приключи, го извикай да се видите. Ще го причакат на стълбите.

— Както кажеш. Хайде, ставай. Някой може да те търси. Няма да ти хареса да те намерят в леглото на снаха ти, и то преди сватбата! — тя се засмя след последните си думи.

— Чакай само Христо да замине за Холандия! — рече Костов и също се засмя.

Двамата станаха и се заобличаха. Преди да излезе от стаята й, той я целуна на прага и й прошепна, че я обича. Ирина му каза да се маха и да я остави да се подготви. Когато вратата тихо се затвори, тя се върна на леглото, отпусна се и въздъхна дълбоко.

Можех да се измъкна тихо след час и повече никога да не се върна, да я оставя на съдбата, която си е изковала и да се посветя на себе си, преди да умра. Аз обаче не го направих. Лежах на килима под нея, слушах я как диша и стисках зъби. Ирина бе първопричината да се опълча на Яред и да стигна изобщо до сегашното си положение. Споменът за нея ме бе топлил през стотиците нощи, прекарани в странство, и нейният идеализиран образ ме бе връщал към човещината в моментите, в които се бе изплъзвала между пръстите ми. Представяйки си Ирина, аз изваждах дулото на пистолета от устата си и се впусках отново във водовъртежа на живота, вярвайки, че някой ден отново ще изплувам към нея.

Самата тя обаче ми изглеждаше вече много по-потънала от мен. Лежах под нея, притисках устни между зъбите си и чаках да чуя как ще заплаче, как останала сама, ще свали маската си и ще потърси покаяние. Вместо това дишането й стана равномерно и предположих, че е заспала.

Измъкнах се тихо и се изправих до нея като сянката на миналото й. Тя лежеше по гръб, отпусната на леглото, все така с дрехите. Устните й бяха леко разтворени и пропускаха дъха й. Клепачите й потреперваха. Затворих очи и се опитах да си я представя като някогашната Ирина, но не успях. В съзнанието ми се появяваха само голите й крака до тези на Мидения крал.

Бях направил за нея каквото ми бе по силите. Мирон се беше оказал човек с ресурси и явно щеше да се разбере някак с Яред Радан. Оттук нататък ми оставаше да се измъкна, защото усещах, че вече не съм желан в дома на Костови.

Излязох тихо от стаята — в коридора нямаше никого — и тръгнах надолу. Румен ме посрещна изненадан на стълбите и докато се чудеше какво да каже, му подхвърлих:

— И с теб ли е спала?

Той замлъкна, по бузите му изби червенина, а в очите му блесна гняв. Пръстите му се свиха в юмруци и изпъна стойка, но се овладя и не ми налетя. Поглади с длан наболата си брада и ми рече:

— Не смей да говориш така за госпожицата!

По реакциите му познах, че едва ли той ще е човекът, който трябваше да ме причака, затова се възползвах от момента да го отсвиря и да побързам да изляза навън. Озовах се на входната врата и вече полагах усилия да превключа мислите си от Ирина към напускане на проклетия й дом. Отворих вратата, огледах се набързо с готовност да застрелям всеки, тръгнал към мен, и чух взрива.

Беше мощен, прекалено мощен, за да е газова бутилка или пък граната. Беше от онези взривове, които помитат всичко по пътя си и свалят черчеветата от прозорците на сградите околовръст. Беше от онези взривове, които можеха да накарат прозорците на къщата да изкънтят, макар че се намираше на километри разстояние. Отекна два пъти — първичната детонация, след това и втората, която преодолява съпротивата на стените и с пълна сила разгръща обема си, поглъщайки всичко.

Изтичах до оградата, която гледаше към Варна, и затърсих епицентъра на експлозията. Облакът се бе скупчил над един от жилищните квартали. Достатъчно прозорлив бях, за да преценя чий беше този квартал и чий дом е бил взривен. Въпреки пепелта, покрила мястото, аз можех да видя, че е пометена не само къщата на Яред, но и всички сгради на околните улици. Вероятно от двора на моя някогашен наставник бе останал само кратер.

Обърнах се към къщата и видях Ирина, застанала на балкона. Очите й бяха вперени в посока на взрива. Тя издиша тежко, сложи ръка на гърдите си и се върна в стаята. Дори не ме забеляза.

Двама от мъжете на Костов обаче не бяха като нея. Експлозията бе привлякла вниманието им за момент, но аз определено бях по-интересен. Те тръгнаха бавно към мен, първият с разперени ръце в стил „не бягай настрани, нищо няма да ти се случи“, а другият — с дясна ръка, бъркаща под сакото му, и усмивка, казваща „ела да видиш какво имам за теб“.