Стефан Стефанов - Трубадур

Прехвърлих оградата, все едно беше нищо, и секунда по-късно вече бях извън полезрението им. Те нададоха викове и чух как се втурват след мен, но аз вече се отдалечавах със завидно темпо през гората. Нямаха никакъв шанс да ме настигнат.

Близо час по-късно ми се отдаде да издиря подходящ самотен представител на закона. Оставих го завързан и в несвяст в багажника на автомобил в близост до плажа на Аспарухово. Докато го откриеха, щях да съм приключил. Патрулката с включени сирени ме отведе до местопроизшествието за нула време. Униформата ми позволи да навляза в периметъра, без да ми задават неудобни въпроси. Търсенето ми започна.

Там беше ад.

Всичко беше сиво — земята, хората, небето. Тук-таме продължаваха да горят пожари, които огнеборците на Варна потушаваха с помощта на доброволци. Десетки мъже се бяха втурнали да помагат, да вадят пострадали или да изнасят тела. Сградите на две пресечки околовръст бяха рухнали — все тухлени къщи, строени от собствениците си или от техните родители. Тъпчех през дървени отломки, били някога маси и столове и чувах как под кубинките ми хрускат порцелан и стъкло. На две стъпки от мен видях под купчината да се подава омазана в кръв ръка и се втурнах да помогна. Стиснах безчувствените пръсти и дръпнах, за да видя дали мога да изтегля нещастника директно, но паднах назад, а крайникът, свършващ след лакътя, остана в ръцете ми. Аз изтрих невярващо кашата от пот и пепел от лицето си и се отдалечих заднишком.

Къщите от вътрешния кръг, където живееше Яред, не бяха рухнали. Те бяха издухани от бруталната сила, откъснати от основите и пръснати по съседните улици. Наистина имаше кратер, дълбок около метър. В епицентъра тела нямаше как да бъдат открити. Яред, синовете и дъщерите му, бяха разкъсани от зверския взрив и разпратени по всички краища на Варна. До петата си видях парче месо, черно-кафяво, било допреди шестдесет минути част от някое от децата на Радан. Момче или момиче? По изгорялото не си личеше.

Един пожарникар на двадесетина метра от мен ми викна и започна да маха енергично. Аз се затичах към него. Под отломките различих крак. Панталонът беше поизгорял, както и кожата под него, но определено беше крак, прикачен към цял човек. Двамата с пожарникаря повдигнахме голяма овъглена греда и я отместихме встрани. Разринахме парчетата тухла и мазилка и отдолу се подаде тяло. Кракът помръдна. Пожарникарят веднага се развика за лекар и след десетина секунди видях как жена с бяла престилка и сива чанта препуска към нас. С общи усилия изровихме тялото и видях, че е момче. Аз го повдигнах леко, той беше отпуснат като гумен маркуч и подложих главата му на коляното си, за да върна гърдите и гърлото му на една линия. Въпреки липсващото око, черната кожа и изгорялата коса аз го познах — Хасан, когото бях саботирал в Предизвикателството.

Лекарката започна да го опипва, а аз го предадох на грижите на появил се отнякъде доброволец към Червения кръст. Огледах мястото — сигурно имаше още десетки тела. Яред беше изпепелен заедно с цялото си домакинство. Късметлиите като Хасан едва ли бяха много. Навярно имаше и неколцина по задачи извън дома. Седем, осем, девет? Едва ли повече. Домът, в който бях израснал, бе унищожен до последната прашинка. Миналото ми бе мъртво, вече нищо нямаше да ме преследва, освен Диана. Със или без ножовете на Яред, аз щях да се опитам да стигна до нея. Чакаше ме път към пущинака. Защо обаче не тръгвах?

Покрай мен мина полицай, който носеше нещо в ръцете си. Загледах се — поредното дете, този път момиче. Краката му висяха като черни клечки. Мъжът занесе телцето до едно одеяло, зави го вътре като вързоп и отново се разрови наоколо.

Чичо Мирон се беше погрижил за проблема на Костови. Щеше да се погрижи и за мен, ако се появях отново там. Сватба щеше да има и да заживеят дълго и щастливо — свекърът със снаха си, младоженецът в Холандия, а свекървата някъде в Италия. Хепи енд.

— Колега, ела да ни помогнеш!

Обърнах се и видях трима униформени. Млади, стари, дебели, ниски — за мен те винаги са били част от проблема. Избягвай ги, използвай ги, убивай ги, ако се наложи. А сега те стояха до голям метален шкаф и им трябваше четвърти, за да го отместят. Аз се приближих и огледах обекта. Вратата бе все така заключена, но една от стените бе поддала и имаше процеп.

— Взривът го е изхвърлил през стените — рече едно от ченгетата. — Тази проклетия е преминала през няколко прегради, преди да падне тук и все още е цяла.