Стефан Стефанов - Трубадур

— Ирина не е типичната девойка в беда — рече Мирон, когото междувременно бях вече идентифицирал като полковник Мирон Славов, шефа на ГДБОП във Варна. — Но оценявам загрижеността ти за нея.

— Моля.

— Ще те питам само веднъж, момче — рече той и ме посочи с вилицата. — Мога ли да разчитам на теб?

В три следобед бях отново в дома на Костови. Оставаше по-малко от час до следващата ми среща със Славов и исках да разменя няколко думи с Ирина — в случай, че нещо се случеше с мен.

МЛ-ът го нямаше, което ме наведе на мисълта, че го няма и Христо. Още по-добре, и без това не го харесвах. Отказвах да повярвам, че Ирина ще се омъжи за този смотаняк заради парите му.

Охраната вече бе инструктирана, че съм вътрешен човек и никой не ме претърси. Обръщаха обаче дяволски голямо внимание на всички останали — явно предупреждението ми за внедрени атентатори бе взето на сериозно. По стълбите до втория етаж срещнах само младия Румен, който ме изгледа неодобрително.

— Горе ли е Ирина? — попитах го аз. Нямаше я нито в двора, нито на първия етаж, а така и не бе намерила време да ми издиктува номера си.

— Госпожицата е горе, почива си — рече Румен, натъртвайки на всяка дума. — Ще я обезпокоиш.

— Достатъчно съм й близък, за да го направя — казах му аз и го подминах. Той сякаш искаше да опита да ме спре, но се отказа. Стори ли ми се, че по лицето му мина тъмна сянка?

Тъй като разговори с Румен не влизаха в плана ми за оставащото време, аз продължих към стаята на Ирина. Почуках кратко на вратата и след като не ми беше отговорено, влязох. От оставен на нощното шкафче лаптоп долиташе джаз музика. В стаята нямаше никого, но пък чух шум от течаща вода откъм вратата на банята. Дрехите й бяха захвърлени на леглото и на пода. Реших, че няма да е учтиво да нахлуя при нея под душа, дори и след секса снощи. Седнах на едно кресло до вратата на терасата и се подготвих да я изчакам.

Докато си чакам, започнах да разглеждам стаята. Имаше голямо високо легло на старовремска рамка, масичка, нощно шкафче, будоар с огледало, по което бяха закачени снимки и картички. Въпросното кресло, в което се бях натресъл, беше изключително удобно. По светлия килим на пода се търкаляха обувките на Ирина, полата й и черният й панталон със сребърна тока. В дъното имаше ниша, в която видях гардероб и шкафче за обувки. На стената срещу леглото бе закачен голям LCD телевизор.

Изведнъж се усетих, че пропускам нещо. Станах от креслото и огледах внимателно дрехите. Черният панталон не беше на Ирина. От другата страна на леглото открих и чифт мъжки обувки, както и риза и бельо. За момент се почувствах изключително глупаво, а водата в банята спря да тече и аз вече можех да разпозная гласове — един женски и един мъжки. Не исках Христо Костов да ме намрази допълнително, затова прецених, че веднага трябва да се изнеса. Преди да стигна до вратата на стаята обаче, видях, че бравата на вратата към банята се движи. Залегнах мигновено до леглото и открих, че високата ретро рамка позволява да се намърдам отдолу. Натиках се възможно най-тихо и се опитах да не мисля за нито един филм, в който мъжът под леглото изглежда глупаво.

Те се появиха около пет секунди по-късно, стъпвайки боси по килима. Стъпалата им оставяха влажни петна. Ирина седна на леглото, а мъжът се просна отгоре му. Подматрачната рамка издаде тих стон, но удържа̀. За мой късмет.

Следващите думи ще ги помня цял живот.

— Иринке, направо ме изцеди докрай!

Не ме смути толкова директният подтекст. Не ме възмути и фактът, че само преди десетина часа аз можех да кажа същото на тази жена. Потресе ме осъзнаването, че слушах гласа на Васил Костов, а не на сина му Христо.

— Сигурна съм, че довечера ще ме питаш за още — отвърна му Ирина.

Те се разкикотиха и по това, което чух, последваха няколко минути на целувки и милувки. След това Ирина стана, отиде до гардероба — от моята позиция я виждах до пъпа — гола и грациозна; извади бельо и си обу бикини, след това си сложи и сутиен — не го видях, но го предположих.

— Мирон ще се обади всеки момент — рече Костов.

— Дано. Много ще ми олекне — отвърна Ирина.

— Знаеш какво още означава това — каза Костов.

— Знам — потвърди тя.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита Мидения крал.

Ирина спря да се облича и се върна до леглото. Краката й спряха на една ръка разстояние от мен. Тя приседна и сви единия крак под себе си, а другият остана да се полюшва пред мен.

— Василе, направи каквото е нужно. Ние с теб, Христо, това е важното. Той сам си е виновен. Достатъчно ми е, че ни навлече толкова неприятности.