Стефан Стефанов - Трубадур

Напипах ремъка на автомата, измъкнах оръжието изпод Анита и я избутах настрани. Тя изохка, но се помръдна. Изритах вратата и излязох навън. Стъпих накриво и паднах на земята. По-късно щях да се сетя, че тогава съм изгубил пистолета. По челото и устата ми имаше кръв. Изправих се бързо, подпрях се на калника и примижах нагоре към „пътя“. Другият пикап тъкмо спираше. Момчетата наскачаха и започнаха да ни търсят с прожектори.

— Братле, къде си? — прогърмя гласът на Спас.

Когато един от лъчите се насочи към нашия пикап, аз пратих кратък откос нагоре. Те се пръснаха и се прикриха. Прожекторите угаснаха. Отговориха ми с изстрел от карабина, който попадна в задницата на колата с ужасяващо дрънчене.

— Бързо, бързо, влизайте в гората! — извиках аз, гръмнах още два пъти и потърсих прикритие зад предницата на колата. Нов изстрел зад мен пръсна прозореца на шофьорската врата, почти съвпадайки с позицията ми допреди десет секунди.

Анита изпълзя от другата страна и задърпа момичето през прозореца. Юлия най-после се осъзна и й помогна, като се промуши и падна отгоре й. Още след първата стъпка изстена. Естествено, нали беше по чорапи. С обувки или не, трябваше да стигне до Бяла вода. Бях шофирал почти двадесет минути в правилната, мисля, посока. Селото ставаше все по-близо. Вещицата и лудите селяци щяха да ни помогнат, или поне искрено се надявах да го направят.

И така, съпроводени от непрестанния кънтеж на изстрели, ние се втурнахме през гората, в почти непрогледен мрак, някои от нас — само по чорапи или боси. Тичахме, падахме и ставахме. Едно подхлъзване на Анита й спаси живота — роякът нажежени оловни оси мина над главата й миг след като се просна по задник. Аз ту им помагах, ту стрелях назад, ту се опитвах да се ориентирам. Не се движех по пътя, по който бях дошъл, но в тъмното едва ли имаше значение. Тъкмо преди да се отчая, Юлия извика:

— Село!

Аз застанах до нея и проследих ръката й — да, между дърветата се виждаха няколко светлини на не повече от два-три километра. Аз я тупнах по задника и й рекох:

— Тръгвай, почти стигнахме!

Тя тръгна и след това изкрещя, както не бе крещяла с братята между краката си. Същевременно чух силно металическо изщракване. Юлия се строполи на земята и продължи да крещи.

— Какво ти става, за бога, ще ги насочиш право към нас! — извика Анита и клекна до нея. Аз се огледах за преследвачите, не видях прожекторите и също клекнах до девойката. Ръцете ми напипаха метална дъга, две метални дъги и железни зъби между тях. Лоша работа.

— По дяволите! — прошепнах. — Мечи капан.

— Можеш ли да я измъкнеш? — попита Анита, която бе затиснала с длан устата на момичето. Недалеч зад нас чух виковете на братята. Опипах капана и пробно разтворих челюстите. Юлия изписка през пръстите на другата жена.

— Нямам избор — казах. — Изправи я. Ще разтворя челюстите, но ти трябва да й издърпаш крака.

Двамата помогнахме на Юлия да стане. Положението й не бе никак добро. Железните зъби бяха разкъсали плътта и се бяха впили в костта. Ако не бъдеше настанена в най-скоро време в интензивно отделение, я чакаше загуба на крайника, а може би и по-лошо. Щеше да се наложи да я подкрепям по целия път, а това — да ни забави допълнително.

Хванах здраво челюстите и казах на жените:

— На три.

— Добре.

— Едно. Две…

Напънах мишци и разтворих желязната хватка.

— Тр…

Куршумът профуча покрай ухото ми и мина през ръката на Анита. Последва ново щракване и още по силен писък на Юлия. Проклех се, задето се бях стреснал и отново опипах раната. Момичето се свлече на земята, а Анита залегна до нея. Това, което прочетоха пръстите ми, ме ужаси. Чух стъпките, вече много ясно, как газят в шумата, трошат клонки и подритват камъчета. Братята бяха тук, на не повече от петдесет метра от нас.

Аз се наведох над Юлия, целунах я по челото и казах през сълзи:

— Съжалявам. Прости ми…

След това грабнах здравата ръка на Анита и я повлякох след мен в посока на светлините.

— Чакай, тя…

— Млъкни и тичай! — изкрещях аз и се опитах да не чувам хлиповете и риданията зад гърба ми. Само след миг се разнесоха победоносни викове. Усетих, че преследвачите са спрели.

— Благодаря ти, братко Трубадур! — долетя гласът на Спас. — Благодаря ти, че помисли за нас и ни остави поне една сестрица. Пак ще я обичаме и ще й правим деца, нищо, че е без един крак! Тъкмо няма да й хрумва да бяга!

— Какво?! — попита ме Анита.

— Млъкни, по дяволите! — процедих аз през зъби и я зашлевих. — Изтървах челюстите, разбираш ли? Когато те простреляха, се стреснах и изтървах проклетите челюсти! Костта й просто се прекърши!