Стефан Стефанов - Трубадур

Тя плесна с длани и след миг на масата се озоваха чиния с бледа каша, плодове, половин питка, бучка сирене и дървена лъжица. Вещицата посочи към тях и ме покани с уродливата си ръка. Все така с приведена глава, аз се настаних на масата и оставих кинжалите върху нея. Храната ми изглеждаше напълно нормална, но знаех ли дали не е отровна?

— Яж! — кресна вещицата. — Окъпал си се в черната вода, но това не е било достатъчно! Вонята на жив човек е обида за всички сенки в това селение, напомня им, че са мъртви и изгубени! Никоя сянка няма да те остави да я доближиш и ще скиташ сам-самин през вечността! Яж от храната ми и скрий същността си! Нали търсеше мъдрост, Трубадур? Яж, яж, яж!

Не ми оставаше друго, освен да й се доверя. Вероятно имаше истина в думите й. Макар и ясно да си спомнях как Камила бе забила ножа в мен, едва ли бях просто умрял. Острието не бе разкъсало сърцето ми. Водата бе нахлула в дробовете ми, но не се удавих. Пастта на гигантската риба ме погълна, но не ме разкъса надве. В Долната земя се бях „родил“ от утробата на красивата и жестока вещица. Бях жив, но не съвсем; мъртъв, но почти. Сега разбирах защо бях успял да изненадам Баба Яга; надали някой като мен бе попадал в Долната земя по този начин.

Храната имаше вкус на… ами, храна. Сирене като сирене, малко престояло. Ябълки, на път да се спаружат. Корав хляб. Стипчиви круши. Кашата бе гадна, както и изглеждаше. Храната на мъртвите не се различаваше от храната на живите. Седях и очаквах да се случи нещо с корема или сърцето ми, но нищо.

— Интересно — сподели съществото след минута. — Жив човек яде от храната на мъртвите и все още диша. Миризмата ти обаче се разсея. Има нещо в теб, има. Ти си специален!

— Щеше да ми разказваш история — рекох аз.

— О да, историята! Това е моят дар за теб, Трубадур! В тази история се крие начинът да стигнеш невредим до Ада!

— Чувал ли си за серафимите, Трубадур? Чувал си, но знаеш ли кои са те? Казват, че серафимите били по-стари от ангелите и седели пред трона на Бога. Безсмъртни, могъщи, шестокрили същества, чиято светлина била тъй ярка, че изгаряла, ако не се скрият зад крилете си. Луцифер, Лукавия, бил един от серафимите. Разбираш ли, колко били силни? Ще ти разкажа сега за друг от тях, не по-малко могъщ и опасен! Името му било Кемюел, и бил Архонт сред събратята си. Кемюел предвождал легион от тринадесет хиляди ангели, светлината му можела да изпепели цял град и само той слушал молитвите на смъртните и решавал кои да предаде на господаря си.

Един ден, бидейки на смъртната земя, серафимът срещнал демоница, сукуб, която се хранела с душата и сластта на един човешки принц. Кемюел се спуснал да я порази с огнения си зрак, но тя устояла. Защото тази сукуба била Лемет, дъщеря на Лилит, зачената от Луцифер. Кръвта на нейния баща я предпазил от гибелния плам на Кемюел. Серафимът я подгонил, преследвал я през поля и гори, езера и реки, докато не стигнали до дива пустиня, в която не се мяркала жива душа. Сукубата останала без сили и паднала немощна връз сухите скали. Божият воин надигнал над нея меча си, за да я посече, и й рекъл да изрече последните си слова, преди да я превърне в пепел. Тя го погледнала с ужас и той спуснал меча си над нея.

Острието му разцепило камъка и се появил разлом, дълъг триста крачки. Сукубата обаче оцеляла. В последния момент Кемюел бил отклонил удара си. Какво го накарало да я пощади? Едни казват — жалост, милосърдието, което попивал от Бога, докато пазел трона му. Любов, наричат порива му други, защото изпаднала в беда и ужасена, демоницата била просто една безпомощна и красива девойка. Аз ще ти кажа, Трубадур, защото всички те грешат. Било лъст, страст, огънят, който горял в него, могъществото, което го изпълвало, защото серафимът бил древен, по-древен от законите, по-древен от вярата, а още преди да има хора, религии и тълкувания, е имало страст и лъст, животинската сила била над всичко. А какво е една сукуба, ако не съсъд на страстта? Надвесен над нея, огромен и пламтящ, разтворил шестте си криле като древен звяр, той видял широко отворените й очи, косите, разпилени по раменете, голите гърди, заоблените бедра, отворената за писък уста и знаел вече, че тази жена ще устои на гибелната му светлина…

Серафимът я взел, Трубадур, и я любил цяла вечност, там, в пустинята, далеч от чужди очи и уши. Направил я своя, взел й всичко и й дал цялата си страст. Дали се бил влюбил — едва ли? Дали се влюбила тя? Не вярвам. Ала те вече си принадлежали.