Стефан Стефанов - Трубадур

— Ама разбира се, къде са ми обноските! — рече мъжът и се плесна по челото. Веднага след това протегна ръка към мен.

— Сър Брандън Оруел на вашите услуги!

— Трубадур — представих се аз и стиснах ръката му.

— О! — възкликна той. — Последовател на Маркабрю! „Който следва женска пазва, злото винаги го сгазва!“ 1

— Не Ви разбрах… — рекох аз. — Какви пазви, какви глупости! Как се озовахте тук?!

— Е, прав сте… Има и по-важни неща от гасконската лирика! Ех, университетски спомени, ех, млади години! — той отново се отнесе, но този път гарванът се намеси вместо мен и нададе пронизителен грак. Мъжът се опомни. — Аз съм изследовател, сър!

И накратко той ми разказа живота си, не че го бях молил. Епизоди като първата девойка, с която се бил въргалял на една поляна в Уелс, болезнената загуба на поло при следването му в Кеймбридж, която го накарала да скъса с плановете му за юридическа кариера, предсмъртния час на баща му и редовното повръщане на борда на „Възвестител“, на път за Африка, слабо ме интересуваха. Започнах наистина да го слушам, когато стигна до джунглите на Конго и експеримента му да придружи един шаман до царството на мъртвите, за да върне душата на болно дете.

— Нещо се обърка, драги, шаманът изчезна и аз останах сам. Оттогава насам се скитам, вече поне две години. Не чувствах нито глад, нито студ, само празнота. След първите няколко дни усетих, че нещо не е наред, че вече не съм в джунглите сред дружелюбните диваци. В началото ме беше страх, много ме беше страх, но оцелях. В мъглата ми се привиждаха сенки, но не успявах да доближа никоя от тях. Бях сам, ужасно сам и нямаше с кого да разменя една дума. На ръба на отчаянието, попаднах на Феликс. Той бе кацнал на едно дърво над мен, гледаше ме умно и сякаш искаше да ми каже нещо. Започнах да му говоря, да му разказвам за себе си, да общувам с него. Той ме следваше навсякъде. Гледаше ме разбиращо, кацаше на рамото ми, грачеше, все едно ми говори. Благодарение на него преборих самотата през тези две години… Не знам дали не са вече три! И ето че започнах да разбирам този свят. Забелязал ли си как имаш силата да го променяш? Дрехите ми винаги са като нови, почвата, по която ходя, винаги е мека, когато поискам, вятър разрошва косите ми, реша ли да пия — макар и да не ожаднявам — пред мен се появява поток. Единственото, което не успях да манипулирам, бе мъглата. Научих се да се движа — експериментирах. Достатъчно бе да си представя къде искам да отида и се озовавах там на мига! Видях Хималайските планини, водопада Анхел, норвежките фиорди! Не знам дали така изглеждат и в онзи свят, но тук, в моя, извикани от въображението ми, те бяха великолепни! И ето че стигнах дотук. Представих си онези величави гъсти гори на Централна Европа, които никога не бях виждал. Германия, Унгария, Румъния… И се озовах там, разбирате ли! Разхождах се с дни, наслаждавах се на гората, изследвах живота из нея — цветя, пеперуди, птици, зайци, елени, всякакви гадинки! И тогава, най-неочаквано, срещнах жената. Тя беше гола, с дълги златисти коси и венец от цветя на челото. Покани ме, повика ме, аз бях омаян — за пръв път от години чувах човешка реч и то от устата на приказно красива дама по евино облекло! Бях примамен от нея като пеперуда към пламъка на свещта! Любихме се дълго и страстно, с дни, месеци и години! Аз нямах нужда от нищо друго, освен от нея! Но с времето човек забравя, забравя как е изглеждал водопадът Анхел, забравя как се изкачва на висок планински връх. Появи се нужда, сър Трубадур. Аз пожелах да си тръгна, като обещах, че ще се върна. Тогава видях друга страна на характера й. Тя се разгневи, чертите й се промениха, лицето й стана зло, очите й замятаха мълнии. Тя се изправи над мен, гола и страшна и изпищя пронизително. От гората й отвърна чудовищен рев, който разтърси дърветата и камъните. Аз хукнах да бягам и не след дълго усетих, че ме преследват — дърветата зад мен стенеха, трошаха се клони, земята кънтеше. Аз панически се опитвах да избягам, да се преместя на друго място, но новопридобитата ми дарба сякаш бе изчезнала. Изведнъж преследвачът ме догони и зверски удар в гърба ме запрати долу. Преди да успея да се защитя, едно грамаданско копито се спусна над мен и строши единия ми крак. Изревах от болка, но какво е болката от един счупен крак, когато могат да бъдат два? С второ стъпкване съществото ме остави сакат, сър Трубадур, остави ме да лежа ето тук, където ме намирате.

— Що за създание бе това? — попитах го аз, вече доста притеснен.