Стефан Стефанов - Трубадур

— Грешник си, чедо, като всички нас — въздъхна Каленик и посочи с плавен жест останалите. Това ме накара да се вгледам в лицата им и да се опитам да ги извадя от настоящия контекст. Имаше православни свещеници, католически свещеници, равини, ислямски духовници, будистки богослужители и всякакви други, които не можех да разпозная.

Те ме гледаха и виждаха един от тях. Не си бях измислил това, което казах преди миг на посрещача ми. В гърдите ми се бе натрупала неизмерима болка, с която не знаех как да се справя. Отхвърлих и убих собствения си баща. Защо? Заради жена. Избягах от собствения си дом. Защо? Пак заради жена. Харесвах ги, обичах ги, любих ги, грижих се за тях, спасявах ги и какво бях постигнал? Намирах се в несъществуваща земя, вероятно вече мъртъв в реалния свят, на път да се изправя срещу истински проклет серафим и пак — защо? Заради жена. Животът ми, като го погледнеш отстрани, се бе оказал еднообразен: жени и убийства, убийства и жени. Къде бе останала радостта, музиката, насладата от пътуванията, четенето на хубави книги? Опитвах се да извикам пред очите си моменти, в които наистина съм бил щастлив, но паметта така и не ми услужи. Жените в живота ми ме бяха правили щастлив, но за кратко — ту умираха, ту ме предаваха. Течението ме подхвърляше от една на друга, аз давах всичко от себе си и после ги губех по един или друг начин.

— Чедо Трубадур?

Усетих, че съм спрял да вървя и съм привлякъл погледите на всички наоколо. Разговорите бяха прекъснати, разхождащите се стояха на място. Поклатих глава, сякаш това щеше да намести хаоса вътре, и се извиних на Каленик, задето съм се разсеял.

— Отче Каленик — започнах аз, — кои са всички тези хора?

— Грешници, чедо Трубадур, грешници като теб — отговори ми той. — Търсили са бога си и не са го открили. Глух е бил за молитвите им, сляп е бил за службата им. Те сите са били низвергнати, задето са проявили воля; прокудени, защото са съгрешили; осъдени, задето не са се примирили. Последната обител, чедо Трубадур, е за онези, които приживе е трябвало да служат на една идея, но са я отхвърлили. Наричали ги грешници, еретици, престъпници; наричали ги зло. Ала кой смъртен може да определи злото? Една постъпка, набедена днес за зло, след петдесет години може да се превърне в проява на добродетел. Извън стените на този манастир ги чака наказание, което може би не са заслужили, но за онези, що го прилагат, това не ще има значение.

— Всички ли избират да прекарат тук вечността? — попитах аз.

Бяхме влезли в централната сграда. След семпло преддверие попаднахме в просторна зала с висок таван и дванадесет мощни колони, които да го подпират. На дължина помещението бе към триста крачки, на ширина — сто. В центъра имаше пътека, а отстрани бяха наредени дълги маси и пейки. По стените грееха стотици свещници, а от тавана се спускаха шест големи канделабри, всеки с по няколко ката и десетки свещи на кат.

По пейките бяха насядали разпръснато стотина мъже и се хранеха. Някои ни погледнаха бегло, но повечето бяха заети с чиниите си.

— Случва се някой брат да реши, че вечността е по-лоша алтернатива от заслуженото наказание и напуска Обителта — рече Каленик. — Но те са единици. Не мога да ги разбера, но не искам и да ги съдя. Присъщо на глупавите хора е да осъждат онова, що не разбират.

В дъното на залата имаше олтар — огромен и пищен, украсен с дърворезби, злато и сребро.

— Кой стои начело на Последната обител? — попитах аз.

— Нашият пастир, игуменът.

— Мога ли да говоря с него? — запитах аз отново.

— Не. Това е едно от правилата в Последната обител. Аз съм очите и ушите на игумена. Можеш да споделиш с мен всичко, което си копнял да му кажеш. Игуменът се е затворил зад олтара и не ще позволи никому другиму, освен мен, да общува с него. Моята висша отговорност е да преценявам кои слова могат да стигнат до ушите му и кои — не.

Каленик спря пред олтара и се прекръсти.

— Нали бяхте отхвърлени и неразбрани? Защо са нужни тогава кръстовете и ритуалите?

— Вярата е всичко, което някога сме имали, чедо Трубадур — рече ми архидяконът. — Може и да сме изгубили единството си с Бог, да сме се разколебали, но дребните действия, до болка познатите символи и спомените за онова, що сме били, запазват същността ни. Не е нужно да вярвам в Господ, чедо, достатъчно ми е да знам, че съществува. За мен това е като да вярваш във въздуха и водата — със и без вярата ти, те са си там. Ако престанеш да им се молиш и да вярваш в тях, те няма да изчезнат. Бог не е вярата, хората са вярата.