Стефан Стефанов - Трубадур

Въздухът стана студен, а ледовете бяха навсякъде. Видях Кемюел в небето над мен — бълваше пламъци около себе си.

— Защо бягаш, Трубадур?! — долетя гласът му. — Щом желаеш Лемет, ела да ме сразиш и да я заслужиш!

— Хей, нещастник! — извиках аз и размахах ръце. — Не ми трябва да те сразявам! Изпих достатъчно от кръвта ти! Имам твоите спомени! Вече знам къде е тя! Остани и живуркай на проклетия си остров!

Той изрева яростно и се спусна към мен. Аз побързах да се скрия между замръзналите грамади и изчезнах от погледа му. Чух как чудовището се стовари на земята.

— Покажи се, страхливецо! Лемет е само моя! Ще изтръгна червата ти и ще ги разпилея по снега!

Той стъпваше и дишаше тежко. От време на време крилата му изплющяваха във въздуха. Опашката му замиташе снега и вдигаше бял облак подире му. Той се оглеждаше, но не можеше да ме открие. Аз стъпвах леко и безшумно, обикалях около него и дебнех подходящия момент. Той ревеше и съскаше, тупаше ядно с крак, но не можеше да ме открие. Излетя, но отново кацна на смръзналата земя. Въздухът тук бе по-друг, не беше предназначен да носи плавно ципести криле. Кемюел се разяри още повече и избълва огън, който разтопи грамада лед, няколко метра по-висока от него. На следващия път обаче се изкашля и доскоро знойният му дъх излезе на пара.

— Ще те смачкам, само ми ела!

— Не мога да дойда, отивам при Лемет — отвърнах аз и побързах да сменя позицията си.

Той се засили към мен като танк и разби с тяло поредната бяла купчина. Сви ръце пред гърдите си и изрева към небесата, когато усети поредния си неуспех. Аз просто го наблюдавах. Следях движенията му, които ставаха все по-тромави. Крилете се свиха и отпуснаха зад гърба му. Дишането му се забави.

Протегнах дясната си ръка с кинжал, насочен към земята и започнах да си мисля за лед. Минута след минута, обикаляйки около серафима, аз имах само лед в ума си. Бях приспал Кемюеловия огън и обвивах същността си в лед. Острието на оръжието ми започна да побелява и да блести. Една по една блуждаещите снежинки се лепяха по него, заглаждаха го и го удължаваха, а аз си мислех само за сковаващ студ и гибелен мраз.

Не можех да рискувам с гърба, многото криле можеше да отклонят удара. Излязох зад него и рекох:

— Да предам ли поздрави на Лемет?

Той се извъртя бясно, изгуби равновесие, стъпи встрани, за да се овладее, и аз използвах златния си шанс. Леденото ми копие полетя красиво, с елегантна парабола и се заби в корема му, пронизвайки го през гърба. Лед, казах си аз, още лед.

Серафимът понечи да отстъпи назад, но не успя. Окървавеният връх на копието ми бе започнал да се сраства със земята, а аз призовавах още и още лед, удебелявайки искрящия стълб, приковал огнедишащия змей на място. Той опита да избълва огън към корема си, но аз бях фокусирал цялото си съзнание върху леда. Дъхът му излезе насечен и на пара, без да навреди на копието ми.

— Ах ти, жалко създание! — изрева Кемюел. — Мислиш си, че си по-умен от мен!

— Да — отвърнах аз от безопасно разстояние. Стисках втория си кинжал и обмислях кога ще е най-подходящият момент да нанеса фаталния удар. Предвиждах как ще стои в трудовата ми биография убийството на серафим (два пъти).

— Трубадур — усмихна се лукаво змеят и ми показа всичките си гадни зъби. — Аз създадох тези ледове. Да не мислиш, че не мога да ги премахна? Няма да ти позволя да стигнеш до Лемет!

Той отпусна ръце покрай тялото си и затвори очи. Земята под краката ми се разтресе и аз паднах, но гадината остана права, нали моето копие я крепеше. Усетих, че моментът за решаващия удар ми се изплъзва и побързах да се изправя на крака, за да достигна Кемюел. В този миг отгоре ми се изсипа грамаданска вълна вода, която доскоро бе връх на ледник. Снегът под нозете ми се раздвижи и вече бе кална вода, в която потънах до колене. С пукот ледът наоколо се разпръскваше и към мен връхлитаха вълни, надхвърлящи човешки бой. Копието, с което така успешно бях приковал серафима, изтече през корема му. Дръжката на кинжала ми все още стърчеше от тялото му, но той сякаш не усещаше.

Чудовището се разсмя и загази бавно към мен. Ръстът му позволяваше да ходи през водата, за разлика от моя. Аз бях вече потопен до кръста с нож, готов да го наръга, щом ме приближи. Молех се да няма сили за ново огнено изригване, иначе с мен бе свършено. Той се надвеси, крилете му се разтвориха и създадоха купол над главата ми и върху мен се посипа дъжд.

— Да те изпепеля или да те разкъсам? — попита ме той.