Стефан Стефанов - Трубадур

Затворих клепачи и когато ги отворих, светът вече не бе същият. Окото на змея виждаше в тъмното. Беше малко странно, но щях да свикна. Обърнах се натам, където манастирът се извисяваше зад мен. Видях как потърсилите закрила пъплят из него. Прозрях в душите им. Разбрах защо се крият. И наредих на лодката да ме върне обратно.

Водата стигаше вече до началото на стълбището. Призовах дъжда и скрит под сиво-черната пелена, изкачих пътя на възмездието. Когато достигнах входа и минах под арката, затворих портите след себе си. Заповядах на металния обков да се спои и той го стори. Нямаше мърдане.

Те бяха разбрали, че техният благодетел е мъртъв. Лутаха се насам-натам или стояха безцелно един до друг, без да си продумат. Последната обител вече не предлагаше сигурност и серафимите нямаха нищо общо с това.

Погледнах първите двама, които ми се изпречиха, и прочетох какво им тежи. След това други, и други, и други. Тук нямаше еретици. Нямаше визионери. Нямаше бунтари. Но пък имаше изобилие от крадци, убийци и насилници. Един като тях им бе дал убежище, за да се чувства сред свои, за да вижда техните прегрешения и да забрави за своите. За да се слее и да си повтаря всеки ден, че има и по-лоши от него.

Те умееха да убиват, но не умееха да се бият. Първите двама, които ми се изпречиха, паднаха като парцалени кукли, щом прерязах гърлата им. Погубих още шестима, докато останалите осъзнаят какво се случва. И клането започна.

Някои паднаха на колене и се молеха. Умряха бързо. Други се опитаха да ми се противопоставят. Умряха интересно. Повечето обаче тръгнаха да бягат, потърсиха къде да се скрият, щураха се напред-назад, пищейки. Умряха като страхливци.

Когато приключих, плочникът бе покрит с тела, между които се стичаха алени вадички. Пред портала имаше камара от около двадесетина нещастници. В манастира не бе останала жива душа, освен мен, ако можех да се нарека жив. Сърце от лед и огнена кръв. Сетих се, че имам среща с една вагина. Работата ми в Последната обител бе приключила.

Окото на Кемюел бе като неуместно ново бижу — усещаш го върху себе си, опипваш го, убива ти, опитваш се да го наместиш, струва ти се, че не стои както трябва и си мислиш, че всички гледат само в него и преценяват дали си струва да ти кажат, че изглеждаш ужасно. Поне за последното не се притеснявах, защото всички, които бях срещнал наскоро, бяха мъртви и си бях спестил неловките им погледи и напиращите коментари.

Оглеждах степта около мен ту с едното, ту с другото око и се опитвах да разбера разликите. Когато гледах едновременно и с двете очи, образите се наслагваха и всеки обект около мен придобиваше нещо като сияние, ореол около цялото тяло. Хората бяха изглеждали все едно сенките им ходят една стъпка зад тях. Стените ми се бяха видели по-плътни от преди това. А сега полюшващите се високи степни треви се сливаха в едно светло море около мен.

Намирах се в обширно поле, а вятърът люлееше високите две стъпки треви с дразнеща монотонност. Бях оставил черното езеро далеч назад. След топенето на ледовете ми се струваше, че плавам безкрайно, затова започнах да прилагам сам метода на сър Оруел за пътуване из Долната земя. Не ми се бе получило да се озова директно на твърда земя, но поне успях да я извикам някъде пред мен. От мъглата бе изплувал бряг, осеян с белезникави скали и водолюбива растителност — тръстика, папур, лилии и за каквото още бях успял да се сетя, че трябва да си има един нормален езерен бряг.

Местността около мен бе равнинна, но видимостта ми, дори с окото на серафима, не се простираше надалеч. Дотук добре, казах си аз и седнах на земята. Само Кемюел може да види двореца, в който е затворил изгората си. Аз, технически погледнато, бях отчасти Кемюел, но представа си нямах къде е проклетият дворец. Дали трябваше да обикалям Долната земя, докато не го видя някъде около мен? Неблагодарникът Кемюел бе умрял два пъти, без дори веднъж да ми даде подсказка, сякаш това щеше да ме спре да търся Лемет. Е, очевидно бе успял, поне засега. Не бях очаквал да е лесно, но обичах трудности, които виждам и мога да преценя как да преодолея. Безцелното седене насред някакво грозно поле не бе от предизвикателствата, с които да се справиш лесно.

Обзе ме ужасяваща мисъл — ами ако се превърна в сър Оруел? Горкият британец скиташе из Долната земя вече повече от сто години. Щеше ли след векове да ме срещне някой млад герой, за да му споделя как търся Лемет? Какво щеше да се случи с Диана? И по-лошо — какво щеше да се случи с мен? Бях вложил толкова кръв и пот в това изкупление, нима щях да остана забравен и наказан в мъглите на Долната земя? Кой щеше да си спомни за мен, да знае за мен? Всички мои близки бяха мъртви, повечето — паднали от моята ръка. Ново хрумване започна да се натиска сред мрачните ми мисли — не беше ли това истинското ми наказание? Да се скитам из тези ничии земи, срещайки само сенките на мъртъвци, избягали от Страшния съд? След това се прокрадна друга мисъл, сладникава и изкушаваща… Бях се появил в Долната земя като фактор. Аз се бях родил тук, нито жив, нито мъртъв, силите ми бяха нараснали неимоверно, а храната на вещицата и кръвта на змея ми бяха дали превъзходство над останалите сенки. Сър Оруел бе обречен да се скита вечно сам, защото не можеше да доближи останалите мъртви, което не важеше за мен. Защо трябваше да гледам на Долната земя като на затвор? Та тук аз можех да направя каквото си искам, и най-важното — проклятието на Ива не можеше да ме застигне — времето бе спряло, Диана никога нямаше да умре, а аз щях да имам вечността и безкрайна земя за себе си. По-добре вечно жив, отколкото мъртъв, нали Камила? Това е общото между нас двамата — просто не искаме да умрем.