Стефан Стефанов - Трубадур

Първият достигна посрещачите. Беше обвит в броня, която сякаш бе изникнала от тялото му — видимо дебела кост, леко вълнообразна, с изпъкнали шипове на раменете, коленете и лактите. Броня покриваше и главата му, като оставяше видима само долната половина на лицето. Устните му липсваха и можех да видя как корените на зъбите му изникват от плътта. На ръст сигурно надхвърляше три метра, а на гърба му бе прикрепено приспособление, което бих нарекъл меч, ако не бяха дългите педя шипове, които стърчаха от всяка страна по няколко, по протежение на острието. Съществото вдигна трипръстата си ръка за поздрав.

— Проклет да си, Тамуз — извика онзи с ятагана.

— Три-и-и-ижди проклет да си ти-и-и-и, Кханел! — отвърна водачът на групата със странен глас, все едно нещо бе заседнало в гърлото му. Когато всички се скупчиха около него, той протегна ръка към тях. — Дя-я-я-яволски добра стока, приятелю! Лорд Кобал ли-и-и-ично ги е подбра-а-а-л! Всеки от тях има тала-а-а-ант, който ще стопли сърцето на твоята господа-а-а-арка.

— Кралицата на тъгата няма сърце, Тамуз — отвърна другият посрещач. Той бръкна в пояса си и извади нещо дребно, което пусна в шепата на Тамуз. Вторият го взе между пръстите си и го вдигна пред очите си — отдалеч приличаше на някакъв скъпоценен камък, но можеше и да греша.

— Лично от Кралицата на тъгата, Тамуз — каза онзи, когото нарекоха Кханел. — Предай го на лорд Кобал заедно с поздравите й.

— Кралицата е ще-е-е-едра, Кхане-е-е-ел! — Тамуз прибра нещото някъде под бронята си. — Ва-а-а-аши са, Кхане-е-е-ел, дано послужат добре-е-е-е!

Тамуз и сподвижниците му тръгнаха обратно и се изгубиха в нищото, а другарят на Кханел отиде зад групата хора. Той размаха боздугана над главата си със свирепо изражение и клетниците тръгнаха напред, водени от самия Кханел. Те се разтеглиха отново в колона, на няколко крачки един от друг и се заклатушкаха към двореца.

Това беше моят шанс, казах си аз и призовах мъглите. Плъзнах се между двамата стражи и застанах зад един от завързаните. Хванах въжето и му заповядах да се разтегли. С всяка крачка предишният и следващият пленник се отдалечаваха от мен. Толкова бях наситил с мъгла около себе си, че не видях кога сме се озовали на белокаменния мост. Щом прецених, че въжето е достатъчно дълго, аз го омотах около собствените си китки и започнах да разсейвам мъглата.

Подтичвахме по моста, водени от Кханел, отправяйки се право срещу разтворените врати на двореца. Кралице моя, идвам!

Стражите на входа ни оглеждаха с белите си като мляко очи и душеха въздуха около нас като кучета. Останалите на въжето стояха безмълвно, забили поглед в земята. Всички, без една от жените, която ту гледаше надолу, ту ме стрелкаше с поглед, който питаше: „Ти пък откъде се взе?“. Кханел бе зает да обяснява на пазачите, че ние сме новите гости на Нейно Величество, а приятелчето му зяпаше назад към началото на моста.

Дадоха ни знак и ние продължихме напред. Дворецът бе построен от сиво-бял камък, без допълнителна облицовка отвътре, поне в първия атриум. Таванът бе изключително висок, с кръстосани островърхи арки. Последва широк коридор с мраморен под и колонада от двете страни, чиито стени се криеха в сенките. Близо триста крачки по-нататък попаднахме в друг квадратен атриум, много по-широк и със стъклен купол на тавана. По вътрешния ръб на купола бяха издялани изрисувани фрески на голи мъже и жени в актови сцени. Имаше колони с издялани по тях любовници. В центъра на атриума се издигаше фонтан със статуи с човешки размери. Впечатление правеше мускулест мъж с възбуден член, от който бликаше вода, стичаше се по приседнала в нозете му гола жена и падаше в кръглото корито около тях. Безвкусица.

В това помещение срещнах и първите обитатели на двореца, освен стражите. Имаше две жени, които вървяха заедно, без да си говорят. Бяха облечени в къси бели туники, които покриваха гърдите им, но свършваха на педя под пъповете и оставяха голите им слабини почти на показ. Те ни огледаха бегло и подминаха.

— Насам! — заповяда Кханел и ни поведе през арка вляво. Изкачихме се по дълго стълбище и попаднахме в нов коридор. От дясно имаше редица арки, всяка от които водеше към отделно малко помещение, а отляво — високи тесни прозорци, които гледаха към пропастта навън.

Кханел махна с ръка и въжето, което ни бе свързвало, стана на прах. Най-после всеки можеше да отпусне ръце покрай тялото или да масажира китките си.

— Отсега нататък сте гости на Кралицата на тъгата! Когато Нейно Величество е благоразположена, ще бъдете извикани, за да се представите в тронната й зала. Дотогава сте свободни да се движите из двореца, но не и да го напускате! — извика той. — Опитате ли се, чака ви нещо по-лошо от смърт!