Стефан Стефанов - Трубадур

Двамата с боздуганлията ни оставиха и изчезнаха надолу по стълбите. Така, бях успял да вляза. Чекпойнт.

Най-после имах възможност да обърна повече внимание на хората, към които се бях присъединил така нахално.

Едната жена бе доста ниска и слаба, но се движеше грациозно и стойката й бе като на котка — видимо ленива, но винаги готова да се разгъне като пружина. Бе доста приятна и в лице, с вързана на опашка черна коса, стигаща до под раменете, и зелени очи. Бе обута в черен клин и облечена с лилава тениска, а босите й стъпала се отлепяха от мрамора, без да вдигат шум. Гърдите й бяха малки, но изпъкваха под тясното трико. Не можех да определя с точност възрастта й, но да речем — малко над тридесетте. Именно тя бе единствената, която бе забелязала присъединяването ми към групата им.

Другата жена бе доста по-висока, с широки рамене и голям бюст, видимо много по-млада. Косата й бе тъмноруса и чуплива, спускаща се на гъсти къдрици към раменете й. Няколко кичура все падаха отпред на лицето й и тя или ги отместваше с ръка, или ги издухваше, свивайки плътните си устни. Носеше искрящо зелена вечерна рокля, която оставяше раменете й голи. Ръцете й бяха скрити в дълги до над лактите мрежести ръкавици, а когато ходеше, цепката на роклята й разкриваше красив дълъг крак, обут в прозрачен чорап с жартиер и деликатна златиста обувка с тънък ток. Въжето видимо й бе създало голямо неудобство въпреки ръкавиците, защото тя разтриваше китките си с болезнена гримаса.

Първият мъж ми приличаше на Дядо Коледа от рекламите на „Кока-Кола“: снежнобяла брада обграждаше румените му бузи, а тъмночервеното му вълнено палто се издуваше от кръгъл корем. Погледът му опипваше любопитно всичко около нас, а изражението на лицето му бе спокойно и одухотворено.

Следващият бе висок, около четиридесетгодишен, с мургав тен и гарвановочерни коси, които се спускаха около лицето му. Част от кичурите падаха пред очите му, но за разлика от блондинката, той не ги отстраняваше. Движенията му бяха плавни, лениви и премерени. От него лъхаше високомерие. Носеше дълъг кафяв жакет, панталон и риза със старовремска кройка, богато извезани със златни нишки.

Не знаех какво да кажа за третия. Беше отново по-висок от мен, но за разлика от предишния, тялото му бе отрупано с мускули и приличаше на канара. Кожата му бе смугла, а дългите до под раменете прави коси — черни. Предполагаема възраст — тридесет и няколко години. Носеше кожени панталони, мокасини и кожена риза с ресни. Можех да се закълна, че е северноамерикански индианец. Той стоеше с отпуснати рамене и гледаше в една точка, все едно бе изпаднал в транс.

Погледнах към последната персона в нашата скромна групичка. Да отгатна възрастта му при пръв поглед ми убягна — лицето му ми изглеждаше ту младо, ту натрупало житейски опит. Последно реших, че е по-млад от мен, но животът го е поочукал. Имаше подвижни воднисти сини очи и лунички. Върху русата му коса бе нахлупен каскет. Останалото му облекло се състоеше от развлачени вълнени панталони, бяла риза, разкопчана на гърдите, и тиранти. Обувки — естествено. Този човек оглеждаше всичко; претегляше, оценяваше ситуацията и работеше над промяна в нея — всичко това си личеше само по външния му вид. Безспорно ми изглеждаше като да е най-силният и най-оправният в групата.

— Как попадна сред нас? — попита ме той точно когато слабичката жена отваряше уста, за да направи същото.

— Името ми е Трубадур. Лутах се из мъглите сигурно с години — излъгах аз. — Вие бяхте първите хора, до които успях да се приближа. Тези странни мъже ме уплашиха, но въпреки това реших да рискувам, защото сте хора, а аз копнея за други хора!

Те се спогледаха — явно помежду им вече съществуваше познанство. Не знам дали лъжата ми ги бе убедила, но никой повече не ми зададе въпрос. Вместо това те споделиха историите си.

— Всеки от нас се луташе подобно на теб — рече високата жена, чието име се оказа Сабрина. Просто Сабрина, без фамилия. — Докато ловците не ни откриха.

— Всички сме мъртви, нали? — попитах аз.

Жената се усмихна тъжно и хвърли поглед на Дядо Коледа, който поклати глава. Повече потвърждение не ми трябваше.

— Доколкото успях да разбера от Кестейо, нашия индиански приятел, ние сме нещо като духове — рече старецът. — Души, които са отказали да изчезнат. Обречени сме да бродим из това Никъде…

— Докато не бъдем унищожени! — прекъсна го рязко русокосият младеж.

— Заловиха ме първа — продължи Сабрина. — Гавриха се с мен, после ме взеха с тях. Вървяхме сякаш безкрайно, докато изведнъж не се появи Тинкър — тя посочи с глава към младежа.