Стефан Стефанов - Трубадур

Именно в центъра стояха останалите спътници на Надя. Между тях и подстъпа към трона се бяха наредили в полукръг дузина полуголи стражи с къси копия, чиито широки върхове улавяха падащата отгоре светлина. Галериите над главите ни бяха претъпкани с хора — мярках силуети и проблясващи бели очи. Тронът бе празен.

Кханел посочи напред с боздугана си и ние пристъпихме към останалите. Всички, без мрачния дългуч, се обърнаха да погледнат към нас. Изражението на певицата предполагаше незададени въпроси. Боздуганлията застана на няколко крачки зад нас и се провикна мощно:

— Коленичете пред Нейно Величество Кралицата на Тъгата!

Аз пръв се стоварих на коляно, но не преклоних глава — гледах към площадката високо горе. Останалите последваха примера ми с падането на пода, младежът — най-неохотно. Кханел изсумтя одобрително и удари с дръжката на боздугана си по пода. Звукът отекна в стените.

Кралицата на тъгата най-сетне се яви пред очите ми. Мина под арката, спря се за миг на площадката, за да погледне към нас, сетне тръгна бавно надолу по стълбите, плъзгайки ръка по тънкия парапет. Беше висока, слаба, с дълги кестеняви коси, които се спускаха на вълни по голите й рамене. Облечена бе в бледосиня рокля без презрамки, дълга до земята, но със странична цепка почти до кръста, която на моменти разкриваше бедрото й. Нозете й бяха обути в сандали. Около челото й проблясваше тънка златна тиара, златно бе и колието на шията й. В ръце носеше тънък златен жезъл с глава, оформена като сърце.

Естествено, че беше най-красивата млада жена, която бях виждал. Откакто бях чул историята за Лемет и Кемюел, се чудех как ли ще изглежда прословутата сукуба. Представях си лицето или фигурата на жени, които познавах, на известни модели или дори незнайни хубавици, които бях виждал в интернет или на улицата. Нямаше нищо общо с никоя от тях — Лемет бе уникална. Тя гледаше с леко притворени клепачи, а устните й бяха замръзнали с ъгълчетата нагоре. Запитах се колко ли по-прекрасна щеше да бъде, ако се усмихне? Какво ли се искаше от мен да направя, за да заслужа тази усмивка?

Стоях, затаил дъх, и сърцето ми сякаш биеше в такт с всяка нейна стъпка към трона. Тя най-накрая го достигна, оправи полите на роклята си и седна. Жезълът полегна в скута й, където сега копнеех да се намира моята глава.

— Изправете се! — рече тя, сякаш тихо, ала гласът й стигна до всички нас.

Ние последвахме нареждането й като един. Забелязах, че и другите около мен са приковали поглед в нея като омаяни, дори жените.

— Приближете се! — долетя нова заповед от прекрасните устни.

Сторихме го. Стражите ни направиха път. Щом стигнахме до първото стъпало, Кралицата помръдна показалеца си и ние спряхме.

— Това е дом на скръб и тъга — започна Лемет. — Живея тук сама с моите слуги, обречена никога да не напусна своя златен затвор. Времето сякаш е спряло и нищо не се случва. Ала ето че прага ми прекрачват гости, попаднали случайно тук…

Тя ни огледа един по един. Не знам дали на мен така ми се стори, или очите ми приковаха нейните за по-дълго. Тя дори повдигна клепачите си за миг и като че ли се усмихна. След това премести погледа си върху Надя.

— Разбитото ми сърце ми подсказва, че вие сте различни — продължи тя. — Вие сте интересни, драги мои гости. Иска ми се да вярвам, че вие можете да върнете живеца у мен. Представете ми се, скъпи мои, заинтригувайте ме!

Исках да отворя уста и да заговоря пръв, да й кажа колко е прекрасна, да й призная, че никога не бих вдигнал ръка срещу съвършенството й, но аз бях едва предпоследен в редицата. Противният дъртак Герго направи крачка напред, поклони се дълбоко, въпреки мазното си шкембе, така че мръсната му брада да забърше първите стъпала в нозете на Лемет, и заговори с дълбок и аристократичен глас, какъвто никак не му бе присъщ.

— Очарователна господарке, аз съм просто един скромен артист, оставил своя почерк в прекрасния град Сентендре. Ако Ваше Величество обича красотата и изяществото, изваяни от човешка ръка, то аз навярно ще успея да затрогна душата ви!

Дъртият подмазвач привърши думите си с още един поклон и пристъпи обратно назад. По лицето й прочетох, че „артистът“ бе привлякъл вниманието й и вече изгарях отвътре. Едва се сдържах да не скоча към него, за да му разпоря тумбака. Ала Сабрина осуети намеренията ми. Тя разтърси глава, къдриците й се изсипаха пред лицето й и тя направи най-красивия реверанс, който бях виждал, въпреки тясната вечерна рокля. Когато се изправи, прибра отново косите си назад с елегантен жест и рече: