Стефан Стефанов - Трубадур

— Аз съм известна с певческите си умения, Ваше Величество. Казват, че гласът ми е наслада за ушите и нектар за сърцето. Ако ми позволите да изпея нещо, ще усетите как тъгата Ви напуска.

Конкуренцията за вниманието на Лемет ставаше прекалено голяма. Какво ли щяха да измислят другите трима, докато дойде моят ред? Трябваше да ги изколя още там, където стражите ни бяха оставили; де да знаех, колко са били коварни!

Тя се усмихна — видях я само за миг, но се усмихна. Сабрина бе постигнала своето.

— Ще се радвам да чуя този глас, тогава — рече Кралицата и погледна към индианеца. — Кой си ти, страннико?

— Името на този човек е Кестейо — отвърна кротко той.

— Какъв е твоят талант, Кестейо? — попита го отново тя. Не можех да повярвам на очите си — прелестната господарка на този дворец водеше разговор с недодялан дивак.

— Този човек е нищо — отговори Кестейо. — Този човек имаше дом. Този човек имаше жена. Този човек имаше деца. Сега този човек няма нищо.

За разлика от другите двама, индианецът не бе проявил никакъв друг жест на респект. Той просто стоеше пред нея изправен, с ръце, отпуснати край тялото. Сега обърнах внимание колко бе грамаден — поне с една глава над мен, и още толкова широк. Ръцете му бяха два пъти по-дебели от моите. Ако застанеше до Кханел, вторият вече нямаше да изглежда толкова внушително.

Кралицата се наведе напред от трона си, присви очи и се вгледа в Кестейо.

— Ти си повече от това, което казваш, скъпи мой. Пусни ме в душата си и ми позволи да се убедя сама.

Кестейо поклати глава в знак на отрицание.

— Този човек няма душа. Този човек е празен.

Тя рязко стана и бързо слезе надолу към нас. Спря се дотам, докъдето погледът й се изравни с този на индианеца и го изгледа съсредоточено от две педи разстояние. Оттук виждах прелестното й лице отлично, но вече различавах и ново изражение — това не беше отегчение, а гняв — студен и надменен. Кестейо дори не трепна, сякаш нищо не се бе променило. Видях как ноздрите й се разшириха, жилите на врата й се изпънаха и бе на косъм да каже нещо, когато четвъртият гост направи реверанс току в полите й, както не вярвах, че може да го изпълни мъж с неговия ръст. Гарвановочерните му коси се люшнаха пред лицето му и той промълви с тайнствения си глас:

— За нас е безкрайна чест да се представим на прекрасната владетелка на този дом. Нека появата ни носи радост и благоденствие!

Кралицата рязко се обърна към него и затаи дъх, когато той я погледна изотдолу. Връщам си думите назад, художникът и певицата не бяха никакви конкуренти за вниманието й. Този тип беше опасен. Сетих се, че Надя не бе успяла да ми разкаже за него. Останалите бяха позьори, докато Гримелор… с няколко думи и един поклон той бе показал класа. Почти си го представих на дворцов прием, заобиколен от благородници.

— Зова се Гримелор от Палермо, и съм менестрел, виртуоз на мерената реч, владетел на струнните инструменти, майстор на меча и покорител на дамските сърца! — изрече той мелодично и преди някой друг да е реагирал, грабна ръката на Кралицата и поднесе устните си към опакото на дланта й, без да целунат кожата, след което склони глава.

Стражите наоколо бяха настръхнали и готови да му скочат, но един-единствен жест на Лемет бе достатъчен, за да ги усмири. Тя отдръпна ръката си от пръстите на менестрела и застана пред него. Лицето му бе все така надолу, затова Кралицата сложи пръст под брадичката му и нежно го накара да повдигне глава към нея. Нямаше как да го скрие, личеше й, че е заинтригувана. Бях готов да се обзаложа, че устните й почти се бяха извили в усмивка от любопитство.

— Смел, си, Гримелор от Палермо, където и да е това — каза му тя. — И самоуверен. Виртуоз, владетел и майстор — всички тези твърдения ще бъдат подложени на тест. Аз презирам самозванците. Колкото до последното…

Тя го подмина и му обърна гръб. Изкачи се няколко стъпала нагоре и отново ни показа лицето си. Всички емоции се бяха стопили.

— Ще бъда честна с вас, скъпи мои. Онези, които ме впечатлят, ще споделят близостта ми. Останалите…

Тя погледна към Кханел. Ръцете му се извиха като две змии, боздуганът се издигна във въздуха и топката се стовари върху тила на русокосия младеж. Тежкият метал разцепи главата му като пъпеш и се вряза в основата на врата. С рязко движение стражът измъкна оръжието си нагоре, повличайки плът, кожа и жили, а тялото се блъсна в стълбите, опръсквайки полите на светлосинята рокля с кръв. Аз примигнах няколко пъти, за да отърся парченце мозък, залепнало за миглите ми, и погледнах с нови очи към Лемет. Надя трепереше и сякаш коленете й всеки миг щяха да поддадат. Осанката ми я беше предпазила до голяма степен от хвърчащата кръв, но все някакви пръски бяха стигнали, колкото да оцветят лицето й. Аз се проклех вътрешно за слабостта, но все пак й подадох ръка и тя с въздишка се опря на нея.