Стефан Стефанов - Трубадур

— Жалко, скъпи мои, жалко. В това момче нямаше нищо, което да ме заинтригува — рече Кралицата. — Не е ли тъжно?

Изведнъж Кестейо, който досега не бе помръднал, се извъртя, плъзна се към Кханел, дори не видях колко бързи бяха нозете му, и нанесе удар в лицето на стража, който може би имаше силата да му отнесе главата. Юмрукът обаче премина през противника, индианецът изгуби равновесие и падна на колене. Кханел повдигна боздугана си за удар, но се чу гласът на Лемет:

— Не!

Стражът обърна към нея белите си очи, след това изсумтя и спусна железния си млат надолу. Кестейо се оглеждаше невярващо. Кралицата се засмя; уви, не беше весел и жизнен смях на щастлива млада жена, а смехът на разглезено и жестоко дете.

— Не си мислете, че е лесно да нараните питомците ми, скъпи мои. Те не са изгубени души като вас. Аз съм ги направила… специални.

Тя се обърна към нас и погледът й падна върху уплашената Надя.

— Какъв е твоят талант, трепетлико?

— Аз… аз… мога да танцувам… Ваше Височество — отговори някак си Надя. — Владея тялото си до съвършенство… Извивам се… сгъвам се… Да ви покажа ли?

— Ще ми покажеш… — Кралицата се обърна с гръб и протегна ръка, посочвайки Кестейо. — Ти ме заинтригува. В теб има нещо първично и мъжествено. Ще се присъединиш към мен в покоите ми.

Двама стражи се спуснаха и го вдигнаха от земята. По дяволите, не забравяше ли нещо?

— Кралице, ами аз?

Май все пак го казах. Тя се спря. Обърна се и този път със сигурност гледаше мен, а не някого другиго. Лицето й бе сковано. Когато заговори, гласът й трепереше.

— Ти ме плашиш. Миришеш на живот. Миришеш на смърт. Миришеш неправилно. Исках да заповядам на стражите си да те унищожат в момента, в който те видях, но се боя, че ако ти посегна, ме чака гибел. Тези тук могат да ме разсеят, но не и ти. Върви си и ме остави сама с мъката ми.

Бях изненадан. Бях очаквал всичко друго, но не и това. След целия този цирк с високомерието и жестокостта, тя открито бе казала, че се страхува от мен. Що за луда бе тази жена?

— Не съм тук, за да те разсея — рекох аз спокойно. — Тук съм, за да ти дам утеха.

— Не търся утеха — отвърна ми Кралицата.

— Един ден ще потърсиш — заявих аз. — И аз ще съм тук, за да ти я дам. Помни ми думите.

От очите й потекоха сълзи, тя се извърна и хукна нагоре по стълбите, подминавайки трона. Нозете й я отведоха на площадката на върха и тя се скри. Стражите, дошли за индианеца, го поведоха подире й. Аз застанах на пътя им, но той ме погледна и рече с благия си глас:

— Този човек не се бои. Може би този човек е търсил онази жена в мъглите.

Аз се отдръпнах под неодобрителния поглед на пазачите и ги оставих да го заведат към незнайната му участ. Гледах гърба на Кестейо, докато не се скри там, горе. Изведнъж всички зрители се разотидоха — десетките бели очи изчезнаха. Кханел си тръгна последен. Измери ме с поглед и процеди през зъби:

— Знаех си, че усетих нещо в онази мъгла.

— Гледай да не усетиш нещо между ребрата си — рекох му аз.

— Внимавай, страннико. Ще те държим под око.

— Каза слепият! — затапих го аз. Кханел изръмжа и тръгна нагоре, към покоите на господарката си. Когато изчезна от поглед, чух да се затваря шумно врата.

Въздъхнах и седнах на стълбите. Надя се свлече до мен и се облегна на рамото ми. Певицата също седна от другата ми страна и заплака. Старият Герго се оглеждаше наоколо, с ръце, сключени зад гърба. Не му личеше да е уплашен. Грим застана срещу мен и започна да бърше кръвта, която се бе плиснала отгоре му.

— Кой си ти, Трубадур? — попита ме той.

— Мъж с мисия — отвърнах аз.

— Знаеш ли как да ни измъкнеш оттук? — продължи менестрелът.

— Не точно.

— Поясни.

— Знам как аз да се измъкна оттук.

Той се намръщи. Сабрина заплака още по-силно. Надя бе затворила очи и сякаш не следеше разговора ни. Герго все така разсеяно разглеждаше фигурите по пода и по стените.

— Името й е Лемет — казах аз. — Била е прелъстена от един серафим и след това затворена тук. Предполагаше се, че никой не може да открие този дворец, но всички ние вече знаем, че това не е вярно. Другото, което знам, е, че ако я прелъстя, тя ще ми отвори адските двери.

— Хм — той потърка брадичката си. — И защо са ти проклетите адски двери?

— Нали ти казах — мисия.

— Добре тогава, ако аз я прелъстя, ще ме освободи ли да си вървя? — попита Гримелор.

— Не вярвам — отговорих му откровено аз. — Виж, Гримелор, очаквах да открия една повехнала и самотна жена, а заварвам капризно девойче, обградено от гиганти с огромни мечове, които явно стават безплътни като духове, щом усетят заплаха.