Стефан Стефанов - Трубадур

— Щом се бои от теб, тя няма да те остави да я доближиш — намеси се внезапно Надя.

— Накарай я да се заинтригува, въпреки страха си — рече Гримелор. — Бъди едновременно опасен и желан, влез под кожата й, нека в сърцето й започне борба. Ние ще й доставим забава, за да оцелеем. Ти я накарай да се почувства добре заради самата нея.

— Утехата, която спомена — каза Надя. — Превърни я в неин копнеж!

— Не ми звучи никак лесно — отвърнах аз.

— И няма да е лесно, ала в това виждам единствения ни шанс — каза Гримелор и сложи ръка на рамото ми. — Чуй ме, Трубадур, ти го каза — отегчим ли я, сме мъртви; заинтригуваме ли я, ще останем вечни пленници, докато не й омръзнем. Ти си различен. Имам усещането, че ако успееш да влезеш в леглото й, това би донесло спасение и на нас.

Изведнъж хлипането спря. Певицата се обърна към нас със зачервени и подути очи.

— Изнесете представление! Постановка! Създайте му образ, на който тя да се довери. Аз също ще участвам.

Аз погледнах към художника, който сякаш не беше много в час.

— Герго? С нас ли си?

Той отвърна на погледа ми, но не каза нищо. Просто тръгна с умерена крачка към изхода и повече не се обърна. Подозирах, че вече не е с всичкия си. Представление, значи. За Нейно Величество. Мислех си, че идвам да утеша зряла и самотна жена. Оказа се, че се налага да съблазня капризна и жестока девойка, която изглеждаше на не повече от петнадесет. Тази част я бяха пропуснали и Баба Яга, и Кемюел.

Използвах следващите часове, за да обиколя целия дворец. Надя непрестанно се влачеше подире ми и вече бях свикнал с присъствието й. Имаше десетки коридори, галерии и стаи, истинска градина с леко посърнали, но все пак изглеждащи като живи, дървета и истинска кухненска част с всички екстри — пещи, дълги маси, големи корита за миене и стотици прибори и съдове. Навсякъде срещахме слугите на Кралицата — белооки мускулести мъжаги, носещи големи късове гола стомана и красиви безмълвни жени, които се разхождаха без свян и без бельо.

Забранените за нас зони бяха ограничени до три: вратата под стълбището, покоите на Кралицата и изходът от двореца. Навсякъде ме пресрещаха добре сложени стражи, които небрежно размахваха боздугани, брадви и ятагани, щом се приближавах към тях. Схванах намека от първия път, когато се бях опитал небрежно да заколя един от стражите — дори моите кинжали не успяха да го наранят. Той не отвърна на удара, но по изражението му бях разбрал, че следващия път може и да не се подчини на заръката на господарката си.

Малко по-късно се бяхме оттеглили в най-голямата от отредените ни стаи. Една от слепите жени ни донесе храна. Открих, че макар и да не съм гладен, храненето се бе превърнало в част от живота ми, която не можех да пренебрегна дори в Долната земя. Бяха ни приготвили поднос, отрупан с печени меса, баница, плодове и какво ли още не. Другите ме гледаха за известно време невярващо как набивам с апетит и накрая се присъединиха към мен. Бяхме четирима — аз, Надя, Грим и Сабрина. Унгарският художник се бе запилял някъде. Вече го бях отписал.

— Какъв е талантът ти, Трубадур? — попита ме Надя, облизвайки парченце сирене, което бе останало в ъгълчето на устата й.

— Да убивам хора — отговорих аз.

Тя май се стресна, защото езикът й бутна сиренцето, вместо да го придърпа и то падна надолу. Закачи се на гърдата й и остана там.

— Освен това умея да свиря — допълних с пълна уста. — Оттам и прякорът ми.

— Макар и опитът ми с убиването на хора да е скромен — започна Гримелор, — не мисля, че това е нещо, с което си струва да се хвалиш.

— Аз не се хваля, а споделям факт.

— Що за хора сте били вие?! — възкликна русокосата певица, която седеше по-настрани от нас. Тя бе изяла само една маслина и въртеше костилката между плътните си устни. Правеше впечатление, че не се радва на компанията ни, но я търпи поради липсата на по-добра. Нито аз, нито менестрелът я задоволихме с отговор, което май я изнерви допълнително. Тя ни огледа намръщено, след това изплю костилката в краката ми, стана и излезе от стаята.

— Кифла — подхвърли Надя подире й. Сабрина я стрелна с поглед, но не каза нищо.

— Какво? — попита Гримелор.

— Няма значение, аз я разбрах — рекох му и натиках в устата си тънък резен сушено месо, навит на руло. На майстора на меча, както се бе представил, му бяха чужди нашите съвременни изрази. Интересно, дали бяха имали аналог на нарицателното „кифла“ през Средновековието? Той изсумтя, избърса дългопръстите си ръце в кърпа и излезе по дирите на певицата.