Стефан Стефанов - Трубадур

Не беше извинение. Не беше оправдание. Не им казах, че ме е грижа за тях.

— Откъде ще вземеш цветя? — попита ме Гримелор.

— Ще ги потърся извън двореца.

— Не можеш да напуснеш двореца, забранено е! — рече Надя.

— Той може. Вярвам му — успокои я мрачно менестрелът.

Сабрина най-после се намеси. Дойде при мен и хвана с двете си нежни длани десницата ми. Поднесе я към устните си и попита:

— Нали няма да ни изоставиш?

— Няма — отвърнах аз.

— Няма — потвърди и Грим. — За разлика от нас, той е дошъл тук с цел.

Очевидно нямаше да го накарам да ме хареса, каквото и да кажех. Той самият продължаваше да ме дразни със самата си същност. Трудно щяхме да мелим зърно заедно. Все пак Гримелор най-после каза една добра дума за мен.

— Поне си слушал внимателно. И аз мисля, че истински цветя биха я впечатлили.

Той отстъпи.

— Бъди бърз. Не сме сигурни колко време ще им е нужно, за да приключат с пожеланите от Сабрина приготовления.

Официалният път навън бе невъзможен. Големите врати бяха затворени и не видях никакъв механизъм, който да ми подскаже как да ги отворя. Стражите си бяха едно на ръка. За да се добера до света отвън, трябваше да съм находчив, упорит и изключително внимателен. Предстоеше ми да се въплътя в човека-паяк.

Стоях на една от терасите и оглеждах външните стени на двореца. На пръв поглед изглеждаше, че богатата орнаментация, статуите, прозорците и первазите позволяват използването им за катерене. Достатъчно обаче ми се бе налагало да се катеря по скали, дървета и сгради, за да знам от опит, че придвижването напред-назад не е като изкачването нагоре. Фактът, че силите ми да манипулирам средата около мен бяха изчезнали в рамките на палата, както и желанието ми да остана незабелязан, създаваха допълнителни усложнения пред начинанието ми. Освен това основите на скалата, върху която се издигаше дворецът, се губеха надолу в мрачната пропаст.

Първата част мина сравнително лесно — от дългата тераса се изкатерих по стената и стигнах до покрива на основната сграда. Вляво от мен бе стъкленият купол на тройната зала, а вдясно се издигаше голяма кула, в която, по мои изчисления, трябваше да се помещават покоите на кралицата. До момента бях забелязал трима стражи, успявайки да остана извън тяхното полезрение.

Подминах цветния купол в посока двете кули над входа. На два пъти ми се наложи да приклекна зад водоливници, за да не бъда забелязан от стражите. След покрива с купола ме очакваше спускане с петнадесетина метра, за да изляза на нова тераса. Тръгнах бавно надолу, опипвайки с върховете на ботушите си местата, където да стъпя. Градежът бе изключително изпипан, между камъните нямаше никакви удобни процепи — разчитах само на орнаментацията, която често бе прекалено плитка и не бе достатъчна опора за тежестта ми. Някъде на петия метър от ръба чух стъпки и под мен на терасата се появиха двама стражи. Единият носеше прав меч с широко острие, а другият бе нарамил късо копие. Уви, те застанаха точно под мен и се заприказваха.

— Мислиш ли, че тези ще оцелеят достатъчно дълго? — попита мъжът с копието.

— Единият е опасен. Стига да ми се отдаде възможност, ще му отсека главата. Кханел също му е взел мярката.

— Все още не съм го видял този. Дали може да ни нарани?

— Ако не внимаваме — да. Кралицата е усетила, че той носи оръжие.

— Оръжието не е достатъчно. И ние имаме оръжия! — възкликна мъжът. — Защо господарката не го прокуди?

— Страх я е. Има нещо у този тип, което хем я привлича, хем я плаши. Тя го изчаква да се разкрие.

Дотук добре — разбрах, че имам шансове с Лемет. Щом бе любопитна към моята особа, половината битка вече бе спечелена. Тези двамата обаче се застояваха и това не бе по план. Нямаше как да се върна обратно нагоре, без да вдигна шум, а нямах и сили, да вися разчекнат като паяк, докато решат да си ходят. След като изминаха почти три минути, в които те просто мълчаха, а аз си висях над главите им, прецених, че пределът на силите ми наближава или поне това твърдяха изтръпналите върхове на пръстите ми. Бе дошло време да рискувам. Бе дошло време да си опитам късмета.

Пуснах се. Прибрах ръце до тялото си. Сграбчих дръжките на Близнаците. Обърнах се с лицето надолу. Стоварих се върху двамата, забивайки остриетата в тиловете им. Ударът в телата им обра инерцията и омекоти падането, но въпреки това болката изригна в лявото ми коляно, което се срещна със съвсем не омекотените плочи на терасата.