Стефан Стефанов - Трубадур

Кралицата се бе разположила на отсрещния край. Тя бе полегнала на дивана. В сумрака трудно можех да различа цвета на одеждата й и после разбрах защо — беше прозрачна. Подобна на черна нощница, но неприкриваща нищо от нея. Аз онемял опипвах с очи стройното й тяло, почти забравил за букета в скута ми. Гъстите коси на Лемет покриваха едва едното й рамо и лявата гърда — всичко останало бе на показ. Тя се изправи при влизането ми и ме покани с показалец.

— Закъсняваш, Трубадур, но този път ще ти простя!

Аз се поклоних и пристъпих напред.

— Сабрина тъкмо ни изпя любимата си песен за несподелената любов — продължи Кралицата. — Изпусна я, но ще имаш възможността да чуеш следващата.

— С удоволствие — рекох аз, без изобщо да отделям очи от нея.

— Какво е това в ръцете ти? — попита ме Лемет.

— Цветя, Ваше Величество. Кървавочервени адониси. За Вас, от покорния ви поклонник! — отговорих й аз и продължих напред. Коленичих пред нея, насилих се да склоня поглед от слабините й и поставих пред тях букета. Лемет ахна и зарови ръце в цветята, подхвърли ги във въздуха и те се изсипаха връз нея. С усмивка взе едно и го поднесе под носа си, вдишвайки аромата му.

— Истински са, о, истински са! — възкликна тя невярващо.

— Специално за Ваше Величество — рекох скромно аз.

Тя пусна цвета и хвана с ръце главата ми, обръщайки лицето ми към нейното. По дяволите, защо бе толкова красива! За пръв път обаче я виждах искрено усмихната.

— Странна птица си ти, Трубадур — промълви тя. — Щом те видя, се разтрепервам, но в същото време искам и да узная повече за теб. Кажи ми, Трубадур, защо си тук?

— Само и единствено защото желая Ваше Височество — отвърнах аз.

— Ах ти, ласкател! — тя се засмя и бутна главата ми встрани. — Цветята са прекрасни, мили мой, но това е часът на Сабрина. Не засенчвай блясъка й!

Аз се усмихнах и се изправих. Трябваше да си избера да седна вляво при Грим или вдясно при Надя. Предположих, че гимнастичката няма да ми налети тук, пред очите на Кралицата, затова се настаних до нея. Грим и без това не го харесвах. Взех една чашите — оказа се сладко червено вино.

Сабрина ме изчака, след това отпи глътка от чашата си и я остави отново на масичката пред менестрела. Застана пред нас, поклони се на Кралицата и обяви:

— Следващата песен е за любовта, намерена навреме. Споделената любов, която не е първа, но е последна.

И запя.

Бях чувал тази песен и преди, но не и изпълнена от Сабрина. Не беше нейна — знаех чия е — ала усещането бе съвсем друго. Сабрина пееше за мен, за неуспешните ми опити в любовта, за разочарованията, за болката и за загубата. Докато я слушах, пред взора ми се появи Лаура с грижовния си поглед, Ирина с младежката си усмивка, Диана с нетърпеливите си да ме целунат устни, Ива и канещо пърхащите й клепки, а накрая и Джехане, момичето-очи, чието лице така и не бях видял на светло в миналото. Исках да задържа всяка от тях, но те се стапяха във въздуха една след друга.

Погледнах към Лемет, която сякаш бе изпаднала в транс. Беше ли разбрала, беше ли усетила, че нейният тъмничар е мъртъв? Щеше ли да тъжи за него? Тя имаше всичко и нищо — красота, която никой не може да заобича и власт над кухи черепи. Само аз можех да й дам утеха, аз и никой друг. Дори и Гримелор да се окажеше по-добър от мен, да я прелъсти, да я има, само аз можех да й дам, освен да взема.

В края на песента, привлечен от мамещия й лик, аз пристъпих напред, прошепнах в ухото на Сабрина името на песента, която исках да чуя и подадох ръка на Лемет. Тя се изненада, после разбра и сложи ръчичката си в дланта ми. Аз й помогнах да стане, деликатно я придърпах и сложих другата на кръста й. Сабрина отново запя и ние се понесохме бавно в танц. Едва ли някога Лемет бе танцувала така, но босите й нозе напипаха верния ритъм още с първите стъпки. В началото тя ме гледаше изпитателно от долу нагоре, после се отпусна в ръцете ми, тялото й се притисна в моето, остави само стройните си крака да се движат и облегна глава на гърдите ми.

Когато гласът на Сабрина замлъкна, аз единствен чух тихите думи на Лемет:

— Страх ме е да те имам, Трубадур. Ти си всичко, което съм чакала толкова дълго. Страх ме е, че станеш ли мой, ще те изгубя.

Преди да й отговоря, тя се надигна на пръсти и ме целуна бързо, след което отстъпи назад. Седна на ложето си, събра колене и облегна брадичката си на тях.

— Мила ми Сабрина, гласът ти е ангелски. Няма да те мъча повече — рече Лемет. — Ще ми попееш още някой друг път. Тъгата ми днес бе победена.