Стефан Стефанов - Трубадур

— Радвам се, че успях да доставя удоволствие на Ваше Величество! — отвърна певицата и направи реверанс.

— Ела! — рече Лемет и когато Сабрина застана пред нея, Кралицата взе едно цвете с по-къса дръжка и го пъхна в деколтето й, в гънката между гърдите, така че само цветчето да остане да краси бюста й. — Носѝ това с гордост. Заслужи си го!

Певицата отново пламенно благодари и отстъпи към Гримелор. Лемет откъсна един от цветовете и го забоде над ухото си. След това се обърна към нас:

— Имах други планове, но вие сте различни. Сабрина… твоите песни докоснаха нещо в мен. Може би не съм обречена на вечна тъга. Трубадур… не знам, какво да те правя. Оставете ме сама, трябва да взема решение!

Ние вкупом станахме и се поклонихме, после веднага напуснахме стаята. Когато се отдалечихме достатъчно, Надя изведнъж ми се хвърли на врата и ме разцелува.

— Ти си невероятен, още малко и е твоя! — радостно сподели тя.

Поне този път Грим не ни гледаше с отвращение.

— Не знам как успя да набавиш цветята, но те постигнаха целта си — рече той. — Бъди внимателен! Настроението й е тъй променливо, че и най-малкото нещо може да обърне везните.

— Благодарете не на мен, а на Сабрина — казах им аз. — Ако не бе прекрасното й изпълнение, Кралицата никога нямаше да се размекне.

— Благодаря ти за мнението, Трубадур — отвърна тя, леко изчервена. — Ала ако беше закъснял още малко, нямаше да успеем. Щях да се пръсна от напрежение. Твоята поява ми даде увереност.

— Трябва да знаете нещо — рекох аз, сменяйки темата. — Преди да вляза, целунах една от безмълвните жени…

— Какво?! — възкликна Надя. — Нали беше дошъл заради Кралицата? Нали затова не искаше да целунеш мен, а сега налиташ на слугините?

Тя ме удари с юмрук в гърдите, понечи да го направи пак, но аз стиснах ръката й.

— Жената беше без език — казах им аз. — Установих го по възможно най-неочаквания начин, но мога да ви уверя, че по-голямата част от езика й липсваше.

— Значи ли това, че и останалите са с отрязани езици? — попита ме Гримелор.

— Вероятно да. Нито една от тях не обели и дума досега, а срещнахме поне пет различни — отговорих аз.

— Защо са им отрязали езиците? Какво ли не бива да ни кажат? — разсъждаваше на глас менестрелът.

— Стражите са свободни да говорят, но те изпълняват различна функция.

— Но са слепи.

— Какво не трябва да видят?

— Отново ме ужасявате с приказките си! — намеси се Сабрина. — Току-що преминахме заедно през изключително тежко изпитание, искам да си поема дъх!

Вече бяхме в общата ни голяма стая. На масата ни очакваше нов поднос, отрупан с храна, както й няколко гарафи с тъмни и светли течности. Сабрина се зарадва особено при вида на вторите. Бързо грабна една чаша, повдигна запушалката на стъклото с най-тъмночервената течност, помириса я и след това си наля догоре.

— Да пием, приятели, за нашето оцеляване! Да пием за талантите, които притежаваме!

Тя наля едно от същото за Гримелор и му го подаде, като не пропусна да докосне нежно ръката му. Той се усмихна топло и пое чашата. Аз си сипах от по-светла бутилка, поне на мирис ми приличаше на траминер. Надя, естествено, поиска като моето.

Вдигнахме чаши и ги срещнахме със звън, след това пихме до дъно. Наистина бях успял да се реванширам пред тях, макар и вътрешно да се уверявах, че изобщо не ми пука дали ще оцелеят, или не. Надя вдигна нов тост:

— За Трубадур, прелъстителят на Кралицата на тъгата!

Отново пихме. Не знаехме кога Лемет ще ни призове отново, за да я разтушим, но засега се бяхме справили добре — заслужавахме миг за почивка. Храната ми се стори по-вкусна от предния път, а на виното по нищо не му личеше, че е от Долната земя — изливаше се в гърлото ми като божествен нектар. Всички сякаш бяхме забравили за положението ни, за това, че сме затворници и че животите ни зависят от волята на една разглезена и самотна девойка.

Грим се смееше с глас на шегите на Сабрина, двамата пиеха от чашите си с кръстосани ръце и въобще — приличаха на мъж и жена, между които преминава онази особена искра. Той дори й изпя някаква средновековна песен, акомпанирайки си на въображаема китара. Гласът му беше много по-плътен и мелодичен от моя, глас на изпълнител. Може би галех струните по-умело от него, но никога нямаше да ми се отдаде да пея толкова добре. Не можехме да го скрием — надеждата, че сме на прав път, ни бе изпълнила с увереност и ние отново бяхме пълнокръвни и цветни хора, а не просто изгубени в Долната земя скитащи сенки.