Стефан Стефанов - Трубадур

— Дай ми го и ще си вървя, ще те оставя на мира! — извиках аз, усещайки, че губя позициите си.

— Ха! Глупак! Можеш с векове да обикаляш залите ми, да се сдушаваш с пленниците ми, да ги чукаш, ако искаш, но няма да получиш онова, докато аз не реша! — отвърна Лемет. — Искам да те видя как се молиш, как пълзиш като гнида, как си готов да изпълниш от отчаяние всяка моя прищявка!

— Никога! — рекох аз твърдо.

— Никога ли? — тя се изсмя злобно. — Хайде, Трубадур, вземи ножа си и разпори корема на тази уличница. Ако го направиш, може и да ти се отдам доброволно и да си вземеш твоето!

Аз извъртях глава към Надя, която изпищя, щом срещна погледа ми. За момент бях наистина готов да го сторя, но после осъзнах, че Лемет си играе с мен. Неее, трябваше да има и друг начин — нямаше да се превърна в шут на проклетата Кралица.

Пуснах я и тя пооправи полите на синята си рокля.

— Пука ти, значи, за нея? — попита ме Лемет. — Скоро ще дойде и нейният ред, Трубадур, да видим тогава на какво ще си готов. Сега ме извинете — очакват ме! Герго, след мен!

Тя мина през прага и излезе. Художникът, без дори да погледне към нас, пристъпи след нея. Той прекрачи с левия си крак и замръзна. Кралицата се извърна, усетила, че нещо не е наред и процеди през зъби:

— Проклет да си…

Вратата се тресна от само себе си и ме принуди да отстъпя. Аз оставих оцъкления Герго да се свлече на пода и избърсах окървавеното острие в белоснежната му брада. Той поне не бе под магическата й закрила.

Побутнах вратата, но тя не помръдваше. Вероятно бе затворена с магия. Надя се бе свила на дивана и вече хлипаше.

— Извинявай, извинявай, ако знаех…

— Млъкни — отсякох аз. Тя ме послуша.

Седнах до нея и зарових пръсти в косите си, доколкото ги имах. Нещата невинаги се развиваха така, както бях планирал. Още от годините при Яред, бях свикнал да предвиждам различни версии на онова, което можеше да се случи. Тук бях заложил всичко на един сценарий и се бях издънил. Пропусках нещо, а не биваше. Баба Яга не бе скрила нищо от мен, значи историята се заплиташе някъде другаде. Кемюел се опита всячески да ме спре, та той вярваше, че е достатъчно само да почукам на вратата на Кралицата, за да падне тя в обятията ми. Това, което бях заварил тук, не съвпадаше с хоризонта на очакване, създаден ми от тях двамата. Каквото и да ми убягваше, трябваше да го открия възможно най-бързо.

Вратата се отвори рязко и на прага застана Гримелор. Бе само по панталони, гол до кръста, разкривайки множество белези по стройното си тяло. Косата му бе разрошена, а погледът — див. Той хвърли бърз поглед към Герго, след това пристъпи към мен.

— Какво се оплеска? Защо отведоха Сабрина?

— Аз съм виновен — рекох.

— Естествено, че ти ще си виновен!!! — изкрещя Гримелор. — Тръгвай веднага, трябва да я открием!

— Да вървим в покоите на Кралицата — съгласих се аз. Нямах желание да споря с него.

— Ами аз? — попита жално Надя.

— Какво ти… — отвърнах аз навъсено. — Идвай с нас.

— Но… клинът ми… — тя погледна надолу към ръцете си, които бе сложила между бедрата си. — Ти го скъса, как да ходя така?!

— По дяволите клина ти! — избухнах аз. — Ще ходиш така, както ходят всички проклети жени тук! Идваш или не?!

— Идвам, идвам…

Тя стана, опитвайки се да скрие голотата си от Гримелор, който я гледаше яростно.

— Знаех си, че не биваше да ви оставям вас двамата! Защо изобщо ви се доверих! — рече повече на себе си менестрелът.

— Като си знаел, да не си си бил лягал със Сабрина! — отвърнах му аз. — Станалото станало! Нека се опитаме да намалим злината!

— Глупак! — рече през зъби Гримелор и ни поведе с бърз ход.

По пътя си не срещнахме никого. Влязохме в притихналата тронна зала и се спряхме на входа. Галериите гъмжаха от наблюдатели — десетки мъже и жени, може би всичките слуги на Лемет бяха тук. Тя самата стоеше изправена в основата на стълбището. Сабрина бе паднала на колене до нея, а Кралицата бе обхванала с пръсти брадичката й и разглеждаше лицето й. Щом се появихме, Лемет се обърна към нас.

— Какво желаете?

— Нея — отвърна Грим и пристъпи напред.

— Тя е моя.

— Смирено ви моля, Ваше Височество! — Гримелор падна на коляно пред нея. — Ще разменя живота си срещу нейния.

— Ха-ха-ха-ха! — изсмя се Кралицата. — Любов ли е това? Виждаш ли, Трубадур, какво е любовта? Не да обещаваш на една и да мърсуваш с друга! Обичаш ли я, менестреле?

— Обикнах я, Ваше Величество — отвърна Грим, без да вдига глава. — Познавам я отскоро, но тя не е чужда на сърцето ми. Имайте милост.