Стефан Стефанов - Трубадур

Тринадесет хиляди, осемстотин осемдесет и едно. Появи се Кханел. Изчезна навътре по коридора. Две хиляди двадесет и девет. Кханел се върна.

Броя отново. Дванадесет хиляди шестстотин двадесет и две. Пак Кханел. Две хиляди петстотин седемдесет и четири. Кханел се връща.

Проследих го общо шест пъти. На всеки три-четири часа Кханел отиваше някъде там, прекарваше двадесетина минути и се връщаше. Не внасяше нищо и не изнасяше нищо. Имайки предвид, че досега бях удрял все на камък, подозрителното поведение на набедения от мен за глава на стражата, бе единственото, за което можех да се хвана.

Трябваше по някакъв начин да подмамя пазача и да му тегля ножа. Предполагах, че ако го нападна открито просто ще стане безплътен и ще извика подкрепление. Налагаше ми се да съм бърз и изненадващ. Същевременно трябваше да действам скоро, преди Кралицата отново да е решила, че й е скучно. Не се боях за живота на гимнастичката — тя отказваше да го приеме, но вече бе мъртва. Дали и сянката, останала от душата й, щеше да умре, ми бе все тая. Ала не можех да оставя Лемет да продължава да бъде с крачка напред.

Загледах се в една жена, която мина през залата. Зад ухото си бе закичила алено цвете. Разпознах слугинята, която бях целунал. Планът се оформи в главата ми мигновено. Аз напуснах укритието си и я настигнах. Застанах пред нея и сложих ръка на рамото й, за да я спра. Тя ме изгледа изненадано — първата емоция, която виждах у тези окаяни същества.

— Знам какво се случва тук — рекох й тихо аз. — Помогни ми и ще сложа край на тази лудост. Ще даря покой на всички ви.

Тя ме загледа, без да се помръдне за около минута-две. Тъкмо когато бях решил, че идеята май не е толкова добра, очите на жената се напълниха със сълзи и тя кимна с глава. Аз я прегърнах и й прошепнах какво искам от нея. Тя отново се съгласи безмълвно.

Стоях притихнал и чаках. Зад ъгъла се намираше охраняваната врата. Кханел си бе заминал преди около четвърт час. Жената мина покрай мен и приближи незрящия страж. Той помръдна глава щом чу стъпките й, после отново се отпусна. Жената стигна на една крачка от него. Той отново й обърна внимание:

— Какво, по дяволите, искаш?

Ръката й се стрелна, описа дъга и кинжалът се заби до дръжката в гърдите на мъжа. Той изохка и сграбчи китката й. Аз се спуснах към тях и забих втория си кинжал под ребрата му. Тя падна на земята, увисна на ръката, която бе в желязната хватка на стража. Ятаганът изсвистя, но ме размина, а аз изтеглих Близнака и го ръгнах отново, почти на същото място. Стражът изрева от ярост и замахна за последен път към мен. Аз посрещнах ръката му отблизо, блокирах, оръжието му остана над главата ми, отново извадих кинжала и го забих мълниеносно на сантиметър от предишните две пробождания. Усетих как съпротивата на противника ми намалява и му нанесох още два удара между ребрата. Той се свлече и умря в ръцете ми.

Безименната жена се бе отпуснала до стената. Главата й бе извита на една страна. В боричкането бе пострадала, без да забележа. Коленичих до нея и я проверих — не дишаше. Може би гигантът я бе ударил с юмрук или с коляно, което, имайки предвид силата му, би било достатъчно, за да й прекърши врата. Нямаше какво да направя за нея; нямах и време за сантименталности. Пътят ми бе разчистен. От тайната на Кралицата ме делеше само една врата.

Взех железния ключ от мъртвия страж и го тикнах в ключалката. Механизмът, редовно използван, щракна сякаш със задоволство. Избутах вратата навътре и се приготвих за най-лошото. Очакваше ме обаче само едно стълбище. Осветление нямаше, а това от коридора бе достатъчно едва, за да роди сенки около входа. Върнах се, за да се въоръжа с горяща факла, и тръгнах надолу.

Стълбището бе тясно и стръмно — ако протегнех ръце встрани, дланите ми щяха да опрат стените. Таванът се скосяваше ведно с наклона надолу. Стъпалата бяха сравнително къси и от неравен гранитен камък — нищо общо с лъскавите мраморните подове на двореца. Въздухът миришеше лошо. Главата на факела пламтеше, припукваше и съскаше, а от пушека ми лютеше на очите. Аз стъпвах уверено надолу и броях стъпалата — бяха вече близо двеста. Тогава забелязах нещо странно — по стените се бяха появили тънки тъмночервени жилки, като път, оставен от водни капки. Колкото по-надолу отивах, толкова по-плътни и по-нагъсто ставаха те. След триста стъпала целите стени бяха обагрени в алено червено. Краката ми изминаха още двадесет и осем крачки надолу, когато спускането свърши.