Стефан Стефанов - Трубадур

Бях достигнал зала с нисък таван, чийто краища се губеха мрака. Въздухът миришеше на кръв. Чух плискане на течност откъм дясната си страна и се обърнах натам. Протегнах ръката с факела напред и подготвих другата с кинжала за евентуален удар. Пристъпих в посока на шума.

Успях да различа тъмна водна повърхност. Стигнах до ръба, а две стъпки надолу се разливаше басейн, който свършваше на около два метра по-навътре до груба червена стена. В нея бяха побити железни халки, от които се спускаха две дебели колкото китката ми вериги. Другият им край бе потопен под повърхността. На ширина басейнът бе около три метра. Спрях и коленичих, за да разгледам по-отблизо. Да, както и бях предположил, течността не бе вода. Намирах се пред басейн пълен с кръв.

Изведнъж веригите се раздвижиха, предизвикаха вълни и аз отскочих няколко стъпки назад. Появи се ръка и сграбчи едната верига, после друга, която направи същото. Желязото се разлюля и плавно от водата се надигна глава, а после и рамене. Червено-черни коси бяха залепнали по лицето и по голите рамене. Фигурата се поизправи, пред мен се откриха и гърди и корем. Беше жена, толкова слаба, че ребрата й изпъкваха под кожата, а гърдите й се бяха свили и увиснали. Цялото й тяло бе с белези от порязвания, дълги близо педя — хоризонтални, вертикални, по диагонал. Тя се облегна на стената, придържайки се за веригите, към които бяха оковани китките й и отмести с бавен жест косите от лицето си.

Чертите й бяха красиви, макар й помрачени от изнурителната слабост. Тя отвори очи — червени като кръвта, в която лежеше — и се обърна към мен.

— Кой си ти? — попита ме с прегракнал глас.

— Трубадур — отвърнах аз. — А ти коя си?

— Не виждаш ли?

— Виждам гола жена, която изплува от локва кръв — рекох аз.

— Не гледаш добре. Хайде, знам, че можеш повече! Погледни ме само с едното си око! — нареди ми тя.

Аз загрях. Затворих очи, после отворих само лявото, окото на Кемюел. И я видях.

Стояхме насред пустошта. Около нас се простираха стотици мили назъбени камъни и зърнест кафяв пясък. Тя стоеше на ръба надвиснал над яма, пълна с остри черни скали, стърчащи като зъбите на огромна паст. Носеше златен пояс и под него само бял трабард, издут от прелестната й гръд. Долният му край се вееше от вятъра, заедно със златистото й наметало и огнените й коси. Аз пристъпих към нея и й подадох люспестата си ръка.

— Остани с мен!

Гласът ми звучеше далечен и слаб. Тя поклати глава.

— Ти си обречен. Ще те преследват, докато си жив.

Аз тръснах глава и изревах като див звяр. Крилете ми удариха бясно във въздуха и за миг надвиха вятъра. Аз направих още една крачка. Деляха ни по-малко от два метра.

— Ще те направя кралица! Ще те позлатя! Миговете, прекарани с мен, ще бъдат незабравими!

— И въпреки това си обречен. Ще ме имаш за някакво време, докато останалите ти братя не ни открият. Върви си, Кемюел, остави ме да се върна там, където принадлежа.

— Принадлежиш на мен, само на мен! — изревах аз и се хвърлих към нея. При вида ми, тя отскочи и пропадна надолу. В пропастта, в гърлото на звяра, домът й я чакаше с отворени врати. Още миг и тя щеше да изчезне в бездната и повече никога да не я видя. Ала аз бях шестокрил серафим. Тя се спускаше нежно като златна капка вода. Аз падах като сив гранитен камък. Сграбчих я, преди да е стигнала черното дъно и се оттласнах обратно нагоре. Тя зарита и заблъска по гърдите ми, захапа ръката ми, но това бе сладка болка, която бях готов да понеса.

Когато се бях издигнал високо над пъклената пропаст, аз й прошепнах в ухото:

— Не ме мразѝ, любов моя. Аз просто искам само теб. И вече знам къде да скрия любовта ни от всички врагове!

Затворих окото на Кемюел и след миг я погледнах отново с две очи. Да, това бе жената от видението ми, сукубата, чиято красота бе запленила серафима. Пред мен, потънала в собствената си кръв, лежеше Лемет.

— Убил си го, нали? — попита тя с дрезгавия си глас.

Аз кимнах.

— Усетих го, знаеш ли? От толкова отдавна съм свързана с него, че когато почувствах смъртта му, сякаш аз умрях. Крещях тук долу в мрака, сама и само грозните стени споделяха болката ми.

— Той ли ти причини това? — попитах я аз. — Това ли е била представата му?

— Не ставай смешен, страннико — сряза ме тя. — Причиних си го аз самата. Когато той се срази с братята си и бе победен, аз останах съвсем сама. Силата на волята му ме бе приковала към този дворец и не можех да го напусна. Столетия наред се скитах по пустите коридори и бавно полудявах. Тук нямаше жива душа. Тогава усетих, че има как да променя тъжното си ежедневие — Кемюел бе посял в мен семе. Носила го бях векове наред, пазех го, като последен спомен от него, но накрая се предадох — оставих семето да покълне. Коремът ми се изду. Не след дълго дадох живот на дъщеря си — Аурелия.