Стефан Стефанов - Трубадур

Вече бях пуснал оръжията си, които стърчаха от вратовете на жертвите им. Не бяха успели да се дематериализират, както и да го правеха. Този с меча бе умрял на място. Другият все още дишаше и ме гледаше невярващо, кръвта бликаше от раната и от устата му — все пак бях засегнал гърлото, макар и да не бях пресякъл гръбнака или артерията. Той залитна назад, аз сграбчих копието и докато все още го стискаше с една ръка, го наклоних и натиснах с все сила върха му към мъжа. Острието се заби над ключицата му и проникна сантиметър навътре. Мъжът се свлече до стената, с една ръка се съпротивляваше и стискаше дръжката на копието, а с другата опипваше към стърчащия от тила му кинжал. Аз натиснах с цяло тяло и сантиметър по сантиметър плътта му пое целия връх на копието. От устата на стража бликна силна вълна кръв и той се предаде.

Аз се отпуснах за миг на земята до него, разтривайки коляното и проклинайки късмета си. Надзърнах навътре, откъдето бяха дошли — не се мяркаше никой. Изправих се на крака, а коляното ми веднага каза, че това е лоша идея и ме принуди отново да седна долу.

Изминаха още няколко мъчителни минути. Спомних си за онези трима несретници, които се готвеха за интимен концерт някъде там под мен. Ако се забавех още, имаше голяма вероятност да се издънят и да умрат, а с тях може би умираха и шансовете ми да разтворя краката на Лемет. По дяволите, наистина мислех за тях като за средство. Искаше ми се да се трогна, да върша сега тези геройства, за да ги спася, да ме е грижа за единствените ми ближни в тази откачена Долна земя, но не можех. Всичките ми ближни в истинския свят бяха мъртви, всички — защото се бях грижил за тях, защото бях давал всичко от себе си, защото бях правил жертви.

Сега от мен се искаше нова жертва — да стана, въпреки болките в коляното и да продължа напред по покривите и стените на проклетия дворец, за да премина някак си моста, без да ме видят и да се върна с цветя за шибаната Кралица на тъгата.

Заради кого го направих? Дали заради Диана, с чиято плът се гавреха демони? Дали заради Сабрина и компания, които разчитаха единствено на мен? Дали заради Лемет, която бе накарала кръвта ми да закипи от пръв поглед?

Краката ми ме отведоха към следващото препятствие, изтеглих се с ръце, после тръгнах, държейки се за перваза и подпирайки се с ходилата на стената, метър по метър, обикаляйки една от кулите над входа. Озовах се над портала. Погледнах надолу — стражите се мотаеха на тридесетина метра под мен. Започнах спускане. Коляното все така ме болеше, но аз геройски го игнорирах. Стигнах до един ланцет тъкмо когато каменоделието, което бях използвал като стълба, свърши. От горния ръб ме деляха около пет стъпки. Изпсувах под нос и се пуснах, след това сграбчих долния перваз на прозореца въпреки режещата болка в мишците ми. Нишата бе достатъчно просторна, за да се настаня за момент и да си взема глътка въздух.

Нямах време за повече.

Спуснах се до терасата между кулите. Двадесет метра до моста и стражите там. Стоях, подпрял ръце на бойниците и преценявах следващия си ход. Около мен бяха поставени грубо издялани гаргойли, приклекнали озъбени, с притихнали над гърбовете им криле. Чудех се дали някога тук вали, за да изпълнят ролята си на водоливници. И така, единият ми вариант щеше да е да се спусна покрай стражите и да тичам, колкото ми държат краката. Така обаче излизането ми от двореца не би останало в тайна и влизането ми повторно тук, щеше да се окаже още по-трудно. Оставаше ми само един вариант — спускане до самите основи на замъка и някак си да прекося моста незабелязан. По-рано бях успял да разсея мъглата по моста, за да огледам фасадата на двореца. Може би сега щях да успея да направя обратното.

С периферното си зрение забелязах движение вдясно — обърнах се мигновено — не, само камънак. Тъкмо бях сложил крак на ръба, за да тръгна надолу, когато усещането за движение се повтори. Обърнах се за пореден път и този път се притесних. Статуята до мен се движеше. Разтърсваше глава, рамене, ръцете, подпрени на перилата потреперваха. От гаргойла започна да се сипе сив прах и да оголва мускули. Той отръска глава и я обърна към мен. Лицето му бе грозна комбинация от зъби, гънки и огнени очи. От чутурата му стърчаха два кози рога и големи ветрилообразни уши. Тялото му бе мускулесто, силно; човекоподобно, но доста по-едро от моето.

Аз отстъпих назад, а гаргойлът, който не бе никаква статуя, се издигна над мен. Размахът на прилепоподобните му криле беше добър — не можеха да се мерят с Кемюеловите, но въпреки това впечатляваха. От гърлото му се носеше неопределено ръмжене, докато очите му ме оглеждаха. Съществото слезе от перилото и тръгна към мен, размахвайки заплашително ръцете си с дълги нокти. Намеренията му ми бяха ясни, затова реших да го изненадам — скочих към него, вместо да отстъпвам, и го пронизах в корема, след което се сниших, за да избегна свистящата му ръка и го ковнах в гърба. Гаргойлът тромаво се завъртя, пръскайки кръв. Така, не беше като белооките — дори и застрашен, оставаше материален.