Стефан Стефанов - Трубадур

— Не бива повече да се делим! — чух гласа му, щом вече бе отвън.

Не ми харесваше този тип. Бях разбрал, че за разлика от мен, е бил странстващ музикант, живял през четиринадесети век. Бях планирал как ще утеша Лемет с музикалните си умения, стига да намерех подходящ инструмент, а ето, че отнякъде се бе пръкнал истински старовремски изпълнител, който да ме засенчи. Въпреки, че ми бе предложил подкрепата си, не исках да му се доверя, поне не и докато не узная каква е истинската му мотивация. Надя, от друга страна, ми се струваше доста по-безвредна, но и също толкова безполезна. Непрекъснатият й интерес към мен и новият й навик да ми се навира колкото се може по-близо бяха започнали да ме дразнят. Говорейки за това, тя успешно приключваше с поредното парче баница, позволявайки на нови трохи сирене да се спуснат по брадичката й и да попаднат върху блузата, само на два пръста разстояние от предишното.

— Боже мили, откога не бях яла баница! — възкликна тя, сякаш прочела мислите ми.

— Изтупай се, или всеки, когото срещнеш, ще разбере, че си яла баница със сирене — казах й аз.

Тя огледа гърдите си и като че ли не видя нищо.

— Отпред, по блузата — рекох аз и понечих да й покажа. В същия момент тя се изпъчи напред, питайки:

— Къде бе…

Е, поне, освен зърната й, успях да забърша и белите трошици. Тя се изчерви, после мигновено се усмихна, а аз направих сконфузена физиономия.

— Без да искам… — тръгнах да обяснявам, но Надя сложи пръст на устните ми и се притисна в мен. Тъй като се бях облегнал на кушетката, нямаше накъде да отстъпя и този път опитът й да ми се натрапи завърши успешно.

— И аз, без да искам! — усмихна ми се тя, само на сантиметри от лицето ми. Е, какво пък толкова, тя си е виновна — най-много да я убият не след дълго. Тъкмо се канех да се поддам и да погаля гърба й, когато през вратата влетя Гримелор с думите:

— Трябва да видите това!

Той ни изгледа и поклати глава с възмущение, но после ни махна да го последваме. Аз избутах Надя, която сякаш наистина се засрами от тежкия поглед на музиканта, и тръгнах след него, тъй като, докато се изправя, той отново се бе озовал навън. Поведе ни с бърза крачка по коридора, после по стълбите спря в атриума с фонтана.

Кралицата бе там, седнала на ръба, и си играеше с пръските вода. Носеше къса бяла рокля, която се бе набрала около кръста й. В нозете й седеше Кестейо и тя бе обвила врата му с бедра. Огромният индианец носеше бяла роба, която покриваше повечето от тялото му. Погледът му се бе заковал някъде в стената. Очите му бяха станали млечнобели. Лемет го побутваше с крака, пръскаше лицето му и се кикотеше, а той не помръдваше. Тя ни забеляза и се усмихна. Не на мен, но поне на останалите.

— Привет, мои скъпи гости! — извика тя със звънкия си глас. — Виждате ли вашия приятел? Умира си за мен, не мога да го откъсна от себе си.

— Хей, Кестейо! — подвикна Надя. Той не отреагира.

— Какво му е? — попитах аз.

Тя се намуси за момент и потупа с показалец устните си, ала впоследствие реши, че може да сподели с мен.

— Опита се да ме задоволи и не успя — изрече спокойно Лемет. — Аз не съм като всяка друга жена, тъмна сянко. Сега вашият приятел ще живее с последствията от провала си.

Естествено, с моя късмет, нямаше да е някоя лесна, я. Не ми хареса как изглеждаше индианецът. Ако преди се е чувствал празен, то сега приличаше на куха черупка. По никакъв начин той не показваше, че ни вижда и чува. Каквото и да му бе причинила Кралицата в покоите си, бе нещо гадно.

— Искам да ме развеселите, скъпи мои — рече тя. — Очаквах нещо повече от вашия приятел, а той ме разочарова. Помогнете ми да се отърва от тъгата, която ми навява тази случка.

Може би това бе шансът ми да привлека вниманието й към себе си.

— Нека се опитам аз — рече появилият се изведнъж Герго.

Той пристъпи към Кралицата, поклони се и извади ръце пред тялото си. Не държеше нищо. Лемет се зарадва и запляска като малко дете. Фокуси ли щеше да прави, или какво? След идването му стана безпредметно да се опитам да се домогна до интереса й.

Герго застана само на три крачки от нея и започна да рисува във въздуха. След ръката му оставаха цветни линии, подобни на неонови светлини, които след миг образуваха цели фигури. Стоях и гледах със зяпнала уста как старчето създава образи от нищото — пространството около нас се изпълни с цветя, дървета и птици, треперещи като живи, а ушите ми издайнически започнаха да чуват чуруликане и вятър в листата. Кралицата го гледаше с интерес, бе престанала да си играе с фонтана, пръстите й бяха заровени в косите на Кестейо.