Стефан Стефанов - Трубадур

Изпробвах вратите вляво. Три от тях водеха до чудесно обзаведени стаи за почивка — дивани, кушетки, възглавнички, малки масички. Четвъртата се отвори със скърцане и ние с Надя продължихме по нов коридор, който след една чупка вдясно ни отведе до малка зала. Стените тук бяха само от сив камък и нямаше украса. Никакви прозорци, само две факли. На стената отсреща имаше масивна дървена врата, обкована с желязо, а пред нея стояха двама стражи с ятагани. Още щом пристъпих напред, те се стегнаха и единият ме посочи с върха на ятагана си.

— Нямате работа тук — хайде обратно!

Не бях в положение да споря, но фактът, че ми забраняват достъп, веднага създаде у мен желание да видя какво толкова крият зад тази врата. Вдигнах длани пред мен и тръгнах заднишком, докато не стигнах ъгъла. Надя ме последва плахо. Осъзнах, че се е притиснала към мен.

— Какво ли ни очаква тук, Трубадур? — попита тя уплашено.

— Мога само да предполагам. Да вървим някъде другаде.

— Нека спрем за момент!

Неохотно се съгласих и се върнахме в една от стаите за почивка. Уцелихме такава, в която имаше само диван и две огромни табуретки. Надя се настани на дивана, полягвайки настрана. Тъй като табуретките не ми изглеждаха никак удобни, се принудих да седна до нея.

— Кой си ти, Трубадур? — попита ме тя.

— Изгубена душа като всички вас, Надя.

— Ние си имаме нашите истории, Трубадур — рече тя. — Но усещам, че сравнени с твоята, са като брошури до роман.

Сигурно си мислеше, че няма да забележа как, докато го казва, бе качила и краката си горе и босите й ходила вече се опираха в бедрото ми. Тя сви ръце в скута си, потрепери, вероятно за да ми покаже, че й е студено, и ме погледна с очакване. Какво си мислеше тази жена? Бях стигнал дотук заради такива като нея; бях разчитал правилно знаците и бях действал. Бях си мислил, че ги правя щастливи. Те сега бяха мъртви, всяка жена, до която се бях докоснал — с изключение на Джехане. Какви бяха шансовете за оцеляване на Надя, било то и като душата на една загинала някъде си Надя?

— Съжалявам, Надя, харесваш ми, но съм дошъл за чужди ласки — рекох аз. Тя се сепна, все едно й бях ударил шамар, и отдръпна нозе. Прегърна коленете си, подпря брадичката си на тях и отвърна обидено:

— Идея си нямам за какво говориш. За такава ли ме вземаш?

— Извинявай, може би съм се объркал — казах аз, макар че никак не се бях объркал.

— И за чии ласки си дошъл, Трубадур? — застреля ме тя със следващ въпрос.

— Сетѝ се сама.

Тя ококори очи и закри зяпналата си уста с длан.

— Искаш Кралицата ли?

Аз кимнах.

Тя се усмихна и настроението й се върна. Побутна ме с крак, все едно се познаваме от сто години, и пак попита:

— Защооо? Познаваш ли я? Какво й е толкова специалното?

Жени.

Аз се изправих, а тя веднага се лепна за мен като малък секси паразит. Можех да усетя как бие сърцето й през гърдите, притиснати в корема ми. Гледаше ме отдолу нагоре с тънка усмивка на устните. Зачудих се кога ли бе по-настоятелна: когато искаше да ме прелъсти или когато копнееше да научи нова клюка. Ако не кажех нищо повече, нямаше да спре да ми досажда. Ако и споделях каквото и да било, щеше да иска още. Бях в безизходица, притиснат в ъгъла от умряла инструкторка по йога.

Вратата се отвори изненадващо и се озовах лице в лице с Кханел.

— Нейно Величество нареди да се явите в тронната зала. Последвайте ме!

Аз леко бутнах Надя встрани от мен и кимнах. Време беше да се срещна очи в очи с Кралицата на тъгата, или както там се наричаше Лемет днес.

Кнахел ни поведе нагоре по стълбището, минахме през нова огромна врата и стигнахме до тронната зала. Попаднах в най-голямото помещение до момента. Таванът бе висок поне сто стъпки. Залата бе кръгла, с диаметър около двеста стъпки. Отляво и отдясно имах стълбища, водещи към тесни галерии покрай стените, отделени от основното помещение със заострени арки и каменни колони с фина резба. Бяха подходящи за наблюдатели, тъй като балконите се издигаха на няколко стъпки над главата ми. Подът бе застлан с разноцветен мрамор в радиални фигури. На отсрещната страна видях друго стълбище — десетина стъпала, изваяни от бял мрамор, които водеха до самотен белокаменен трон, доста семпъл — седалка, подлакътници и висока облегалка, без украси. Стълбището се разделяше надве зад трона и се издигаше още тридесетина стъпала нагоре, завършвайки до площадка, където отново се събираше. На площадката имаше арка без врата, а по-навътре не можех да видя. Таванът бе изцяло от стъкло в различни цветове, преплетени в изумителни фигури. Светлината се спускаше над залата и създаваше фееричен контакт с пъстрия камък на пода. Галериите отстрани тънеха в мрак, но центърът бе прекрасно осветен.