Стефан Стефанов - Трубадур

Мандатът на консула Гълъбов приключваше и той щеше да бъде отзован в София. Ирина трябваше да се завърне с него и през същата година да постъпи в университет в Германия. В живота ми бе настъпила повратна точка. Преместеше ли се тя толкова далеч от мен, аз нямаше да мога да я виждам по-често от веднъж на няколко месеца. Трябваше да говоря с пастрока си и да поискам от него разрешение да напусна дома му, за да последвам щастието си.

Джехане караше вече шестнадесетата си година, когато взе да влиза по-настойчиво в живота ми. Както споменах по-рано, за мен тя бе една от многото дъщери на Яред, към които не проявявах интерес, още повече, че изключително рядко бях зървал лицата им. Самият Яред никога преди това не бе проявявал настойчивост да ме ангажира с някоя от дъщерите си и това само улесняваше посвещаването ми на връзката с Ирина. За разлика от сестрите си, Джехане беше доста упорита — помагаше ми, без да съм го искал от нея, заговаряше ме, интересуваше се как е минал денят ми, като цяло — ходеше в сянката ми. Аз самият така и не разчетох правилно сигналите й и в един момент вече бях свикнал е присъствието и компанията й. Умът ми бе ангажиран е предстоящото заминаване на Ирина и аз допуснах огромната грешка да споделя терзанията си с Джехане както брат със сестра. Когато си говорехме, тя по никакъв начин не ми показваше, че взема историята ми присърце, а и не гледайки на нея като на жена, влюбена в мен, аз изобщо не предполагах какви чувства поражда в нея това да й говоря всеки ден за Ирина.

Когато ми оставаше само последният ден с Ирина, аз реших да говоря с Яред. Вместо да отида сам обаче, бях призован. Той ме чакаше заедно с шестима от братята ми и Джехане, коленичила на пода. Тя му бе разказала всичко и бе добавила една подробност, която аз никога не бях споменавал пред нея — че възнамерявам да избягам след Ирина, каквато и да е думата на баща й.

Още щом пристъпих в стаята, Яред заповяда на братята ми да ме пребият и да ме заключат. Аз опитах да се съпротивлявам, но не успях да надвия шестима равни на мен. След като ми потрошиха кокалите пред плачещите й очи и под звука на хлиповете й, братята ми ме завързаха и ме завлачиха към мазето. Джехане падна в краката на баща си и започна да го моли за милост към мен. През окото, което все още не беше затворено от подутини и кръв, аз успях да видя как Яред извади тънка и гъвкава пръчка и започна да налага дъщеря си по гърба и задника, задето е крила за похожденията ми и се е застъпила за мен накрая.

Крещях часове наред в студеното и влажно мазе, но никой не ми обърна внимание. Плаках, молих се, клех се, но нищо от това, което казах, не трогна никого. Бях изгубил представа за времето, но знаех само едно — Ирина си беше заминала, без дори да си взема сбогом.

Прекарах в мазето три дни. Когато дойдоха за мен, аз бях изпълнен с пустота. Подчинението, което бях градил към Яред, откакто се помня, бе силно подронено от реакцията му. Разчитах на това, че излизайки пред него с достойнство, уважение и прямота, ще го зарадвам и той ще види, че вече съм мъж, а не момче. Когато ме изправиха отново пред него, аз не знаех как да реагирам. Помня, че Югюр бе този, който сряза въжето, стягащо ръцете ми, и ме подкрепи, за да застана изправен пред нашия духовен баща.

Яред Радан седеше на стол с висока облегалка в приемната си, мястото между нас бе разчистено и аз се чувствах като застанал пред кралски трон. Оглеждаше ме и преценяваше състоянието на раните ми.

— Ти си мой, разбираш ли? — попита той. — Не си просто мой възпитаник, ти си мое притежание. Ти си инструмент, който съм създал и който възнамерявам да използвам още години наред. Подчинявай ми се, зачитай ме и ще те бъде. Аз нямам практиката да поправям калпави инструменти. Чупя ги, захвърлям ги и си вземам нови. Ако искаш да си нещо повече от това, спазвай правилата ми и един ден ще бъдеш възнаграден. Аз знам кое е най-добро за теб и ще ти го давам, когато аз преценя. Разбра ли?

— Разбрах — рекох. Наистина бях разбрал. Въпросът е дали бях съгласен.

Югюр ме заведе в стаята ми и в продължение на няколко дни ми помага да се възстановя. През цялото време аз мислех само за Ирина и за връзката ми с Яред, която вече изглеждаше по съвсем друг начин. Денем се движех с другите, тренирах и се подготвях за следващата мисия, на която ще ме изпрати господарят ми. Нощем тайно плачех и копнеех за Ирина, която можеше никога повече да не видя.

Един ден едва не се сблъсках с жена в галабия и когато се вгледах в очите й, познах, че е Джехане. Припомних си как тя глупаво, но искрено се беше опитала да ме защити и нещо в мен трепна. Джехане ми каза да се махам и да не я заговарям така открито.