Стефан Стефанов - Трубадур

Спрях се още пред първото заведение за бързо хранене (не смеех да вляза в ресторант, изглеждайки така) и огледах избора — разнообразие от тостове и дюнери, най-вече голям, много голям, XL и XXL. Запитах се защо ли няма по-скромни, но после видях, че „големият“ е по-скромен от това, което някога продаваха като „малък“. Тази проява на елементарен маркетинг ме разочарова и реших да потърся последната си вечеря другаде. И така, и на следващите бараки с дюнери. Вървеше ми на тях.

Момчето преди мен поръча два „големи“ и докато чаках реда си, се загледах в ръцете на „майстора“. С излишно силни махове той кълцаше ентусиазирано последните остатъци от пилешко на шиша и пееше нещо на цигански.

— Готово, бате!

— Ще има ли достатъчно и за моя? — попитах го аз.

— Е как, тука има поне за четири… Ей, ама ти къде? — извика той.

— Отивам някъде, където с това количество ще натъпчат не повече от два дюнера — отвърнах му аз, отдалечавайки се.

Огледах се — следващите сергии за бързо хранене не ми вдъхнаха повече доверие. Искам, не искам, трябваше да съм търпелив и да отложа умирането със съвсем малко, докато хапна най-после свестен дюнер. Краката ми ме отведоха нагоре през градината, отново на центъра, покрай хотел „Черно море“ и на „Севастопол“. С лека завист оглеждах всичките тези цветни хора около мен, които се забавляваха, без да ме забелязват. Хубаво е да се знае, че това не е гледката, действаща успокояващо на един решен да умре човек. Изминах още стотина метра и най-после се озовах там — мястото не се беше променило през годините. Поръчах си дюнер и пшенична бира и седнах на една от дървените пейки във вътрешния двор. До мен в шадраванчето една костенурка протягаше лениво глава от водата. Погледах я в продължение на минута, след това извадих парче пиле от дюнера си и й го подадох. Още две минути двамата се гледахме и дъвкахме мълчаливо. Дадох й последна възможност да започне разговор, но уви, надеждите ми останаха измамени. Когато се обърнах напред, видях, че вече не съм сам на масата.

— Ако те исках мъртъв, щях да те закова още там на покрива — каза Яред. Носеше шапка с козирка, бяла ленена риза с къс ръкав и къси дънкови панталони.

— Не мога да повярвам, излязъл си от бърлогата си заради мен! — възкликнах аз. — Слушай, Яред, аз казвам кога и къде ще умра.

— Аз пък казвам кога и къде няма да умреш — отвърна ми той.

Старият лисугер си позволяваше прекалено много. Отново се блазнех дали да не се пресегна през масата и да му извия врата. Вероятно имах шанс, въпреки раната, която изцеждаше бавно кръвта ми и с всяко вдишване ми напомняше, че все още съм жив.

— Е, в крайна сметка ще постигнеш отмъщението си — промълвих аз. — Не можеш да ме спреш да умра. По-добре аз, отколкото Ирина.

— Грешиш — каза Яред и стана. — Такова лице вече не съществува. Предполагам, че коментарът ти се отнася до Принцесата. Тя има два дни, Трубадур. Ако не ти, друг ще довърши задачата.

Преди да осъзная напълно казаното от него, той излезе от дворчето. Блъснах пейката назад и хукнах подире му; ударих с рамо някого, залитнах и се подпрях на каменния стълб на оградата. Непознатият ме напсува, но аз не го отразих, а изтичах навън, стискайки зъби от болка.

От Яред нямаше и следа.

Последният ми разговор с него беше поставил планираното ми умиране в нова светлина. Колкото и да мразех да му го признавам още от дете, той беше прав. Превръщането на Ирина Гълъбова в обект на унищожение бе хитър ход, за да ме задържи в играта. Нито баща й, нито мутрите на бъдещия й тъст щяха да я спасят от убийците на Радан. Единствен аз ги познавах и можех да я предпазя от тях. Може би щях да умра и да обрека Диана на гибел в Ада, но нямаше да им дам и Ирина.

Половин час по-късно вече се бях погрижил за раната си. Беше далеч от заздравяване, но поне кървенето нямаше да ме притеснява повече. Ветеринарят прибра два бона в задния си джоб, а аз излязох да си потърся подслон, преди да изляза на лов за Мидения крал. Неочакван бонус, още два дни живот.

Прекарах почти целия ден в запознаване с „кой — кой е днес във Варна“. Краткият ми курс включваше сърфиране из интернет сайтове, клюки на плажа, клюки в кафене, клюки в бирария и разбира се, проследяване на съмнителен обект. Важното е, че до вечерта бях локализирал Ирина и бъдещия й съпруг.

За разлика от Яред Радан тя бе отседнала в голяма къща на Галата с изглед към морето. Домът беше извън селото, издигнат насред гората, непосредствено над скалистия бряг. Някогашният голям и красив плаж бе засипан от свлачище, но от позицията си успях да видя, че една малка част, точно под къщата, бе отново пригодена за ползване. Богаташ като Мидения крал можеше да си го позволи. До плажа водеха изсечени в земята стъпала, чието начало се губеше под дърветата, но можех да се обзаложа, че водеха до къщата.