Стефан Стефанов - Трубадур

Пред самата сграда имаше обширна поляна с опънати няколко бели тенти, които леко потреперваха на вятъра. Видях и басейн, дълъг поне десетина метра. По-нагоре беше издигнат метален навес с близо двадесет паркоместа. Територията на дома завършваше с висока около три метра ограда, която да държи любопитните настрана.

Отдръпнах за момент бинокъла и изтрих капка пот, която се канеше да падне от веждата към миглите ми.

Самата къща бе бяла и стилна, на три етажа, с почти плосък покрив. Входът бе увенчан с мощна, пищно украсена с барелефи колонада, която крепеше просторна тераса на втория етаж. Третият кат бе по-малък, отново с тераса откъм фасадата.

Навсякъде се виждаха хора, които се занимаваха с приготовления за сватбеното тържество. Тентите на двора щяха да приютят поне двеста души и не хранех съмнения, че те ще са от най-отбрано общество. Единствените, които не подхващаха нищо, бяха шестима мъжаги в тъмни костюми. Те бяха заети с пиене на кафе, подпиране на колоните, оглеждане на преминаващите около тях жени и влизане и излизане в един МЛ без видима причина.

Слънцето клонеше към залез и скоро бинокълът нямаше да ми е от полза. Миг преди да го сваля и да тръгна към къщата, на терасата на втория етаж се появи Ирина. Не ме питайте как я разпознах — просто знаех, че е тя. Бе запазила както стройната си фигура, така и походката си. Обикаляше напред-назад и говореше по мобилния. Със свободната си ръка жестикулираше нежно, все едно рисуваше пасторален пейзаж. Изглеждаше прекрасно както някога и усетих как грамадна и суха буца се опитва да си проправи път надолу по гърлото ми в отговор на въпроса, който едва посмях да си задам — можеше ли да е моя?

Ирина обаче вече имаше своя живот, в който аз бях моментен дразнител. Важното за мен бе, да опазя главата й на раменете, а не дали съм имал възможност да бъда с нея. Трябваше да дам най-доброто от себе си, за да й позволя да стане съпруга на друг.

Малко преди полунощ проникнах в къщата. Планът ми беше прост — щях да открия Ирина и съпруга й и да ги предупредя за опасността. Надявах се, че ще ми повярват. Ограничението ми откъм време и ресурс не ми позволяваше повече от това.

Намирах се на около три метра от парадния вход, когато дочух какофония от шумове и се прилепих плътно до стената. Масивната входна врата се отвори с трясък и отвътре се изсипаха трима мъже. Двама от тях бяха познатите ми вече безделници, т.е. телохранители, а третия виждах за пръв път, поне на живо. Благодарение на интернет вече знаех, че покрай мен минава, изпълнен с раздразнение, самият Христо Костов.

— Неблагодарница! — изкрещя той, обръщайки се назад към къщата.

— Неблагодарник си ти! Къде си тръгнал?! — долетя отвътре глас, който можеше да бъде само на Ирина.

— Където си искам! — отвърна Костов. После нареди на единия от хората си:

— Докарай колата!

Мъжът се втурна към навеса и спря пред МЛ-а.

— Луд ли си, Христо, след два дни е сватбата ни! — Ирина се показа на входа. Носеше бяла сатенена нощница, която стигаше почти до глезените й, и върху нея бе наметнала черно кимоно, изрисувано с флорални мотиви.

— Сватбата няма да избяга, имам си работа! — отвърна синът на Мидения крал и се качи в автомобила, който тъкмо бе спрял пред стълбището. Другият охранител го последва и те отпрашиха, оставяйки Ирина сама на входа.

Откъм морето духна силен вятър, развя дрехите й и тя притисна ръце към себе си, затваряйки кимоното на гърдите си. От мястото си я виждах чудесно, този път съвсем отблизо. Вече бе почти тридесетгодишна и не можеше да скрие нито емоциите, нито умората от лицето си. Очите й бяха зачервени, кожата около тях — подпухнала, намусеше ли се, гънките около устните го показваха ясно. О, тя бе все така красива, просто невинността й бе опорочена от житейски опит и аз го четях по лика й.

Тъкмо когато мислех да й се разкрия, зад нея пристъпи друг от охранителите — доста по-млад от нея, с широк сплескан нос и честно лице, понечи да я прегърне през рамо, после отдръпна ръката си несигурно и рече:

— Хайде, госпожо, по-добре си легнете! За утре имате много планове!

— Госпожица съм, Румене, все още съм госпожица — рече тя, обръщайки се към него, и го потупа дружески по бузата. Той се изчерви и бързо се отдръпна. Когато Ирина се върна в къщата, този Румен излезе няколко стъпки напред, огледа двора с поглед, който му се е искало да нарече като на професионалист , последва Ирина и затвори вратата. Чух два пъти по две превъртания и глухите им стъпки навътре. Никакъв СОТ — отлично.