Стефан Стефанов - Трубадур

— Симеоне, изведи госта ни през парадния вход. Няма нужда отново да ми размества керемидите — нареди Яред. — И не искам и косъм да падне от главата му, това е заповед! Животът му ще е неприкосновен за следващите три дни!

Аз измерих Яред с поглед и тръгнах към вратата. В момента, в който го подминах, усетих раздвижване и остра болка в хълбока. Обърнах се тъкмо за да видя как Яред прибира окървавения нож в ръкава си.

— Това е заради децата, чиято игра си развалил днес — отвърна ми той с усмивка. — Никой никога не пречи умишлено на Предизвикателството, момче, дори и аз.

И тогава можех да се обърна и да прережа гърлото му, но не го направих. Защо, по дяволите, изпусках подходящите моменти? Пръстите ми се свиха около раната и аз закуцуках към Симеон. Той свали пушката надолу, позволи ми да се облегна на него и ме поведе към стълбището.

— Ти си жива легенда, Трубадур. Никой безименен не е влизал и излизал от този дом жив! — прошепна ми Симеон. — Ако оцелееш, бих искал да опитам късмета си срещу теб, когато се съвземеш.

— Югюр познаваш ли го? — попитах аз.

— Разбира се, той е най-добрият сред нас.

— Срещнах го, когато бях недоспал, пребит до смърт и гладен като вълк — споделих аз. — Сега сигурно лежи в чувал и чака за разпознаване.

Симеон се отдръпна от мен и ме остави да ходя сам. В очите му се четеше ту възхищение, ту отвращение от мен. Не исках да го видя, не исках да разбирам, не исках да имам нищо общо с него. Исках само да стигна някак до кея и да се хвърля в черните вълни.

Намерих усамотено и удобно кътче, където да умра. Легнах си на едно от любимите ми места във Варна, на втора буна, свит между каменните масиви, в които се разбиваха вълните. При всяка атака на водната маса отгоре ми се посипваше бял дъжд от солени пръски, които се сливаха със сълзите по страните ми.

Яред бе поискал твърде много от мен. Освен Лаура на този свят имаше само един човек, за когото наистина да ми пука, и това беше Ирина. През всичките тези години аз знаех, че тя е жива, далеч от мен, вероятно с баща си в посолството в екзотична страна или щастливо омъжена за някой свестен тип. И вместо да се зарадвам, когато чух, че е жива и здрава, аз бях останал съкрушен. Напълно вярвах на Яред, че по-скоро ще умре, отколкото да ми предостави кинжалите си. Изпълваше ме с омраза мисълта, че той иска главата на Ирина не поради друга причина, а единствено, за да ме унижи.

Горе над мен се разхождаха двойки и групи младежи. Откъм брега долиташе музика, а светлините на заведенията обагряха водната повърхност в ярки тонове. Животът около мен кипеше с пълна сила, а аз мислех за смърт. Това трябваше да приключи и то тази вечер! Бях се опитал да направя каквото се иска от мен, за да спася Диана, бях прегазил дузина трупове, но нямаше да жертвам и Ирина за каузата. Колкото до моя живот… майната му; и без това след случилото се в Тополово всеки ден ми беше в бонус. Бях отписан още тогава. Знаех, че ако остана тук до сутринта, с кръвта, стичаща се от новата рана, положително щях да издъхна — тихо, анонимно и в мир. Представих си хората, които ще ме открият — ранобудни рибари, пенсионери, които от страх да не умрат в съня си стават рано и благославят всяка зора, която ги е дочакала. След това щяха да са ченгетата, гуреливи и намусени, проклинащи копелето, решило да умре толкова далеч от моргата рано сутринта. Парамедиците, ако дойдеха изобщо, нямаше да бързат — щяха вече да знаят, че пациентът си е отишъл. А и защо да бързат, цяла нощ са бързали, онзи нещастник може да изчака. Последни, когато там вече нямаше да има и помен от мен, очаквах новинарите — местната телевизия, радиото, а по-късно, след любезно преотстъпен от провинциалните колеги видео материал, и в централната емисия на БНТ. И какво щеше да излъчи репортажът — мен? Не, само морето, изронения бетон на буната, стърчащите на места арматурни железа и евентуално петно от кръвта ми.

По дяволите, от мен не ставаше добър мъртвец — прекалено много го мислех. Най-неочаквано коремът ми изкъркори и усетих устата си суха. Щях значи да умра в пълен покой, хем близо до живите, хем далеч от тях, сам с морето и студения камък, но при това — гладен и жаден. Разбирам да бях в пустинята, вдън горите тилилейски или в гумена лодка насред Тихия океан, но само на двеста метра от брега… Нуждите на тялото опорочиха изцяло романтичната ми смърт. Така и така ще се мре, по-добре да сложа нещо в устата си. Изправих се и предизвиках уплашени викове зад гърба си — на парапета, току над главата ми седяха две момичета; поне бяха седели допреди това, защото сега отстъпваха назад и ме гледаха, все едно съм таласъм. Аз им промърморих едно „сори“ и се завлякох към крайбрежната алея.