Стефан Стефанов - Трубадур

Той седеше зад масивно писалище, пушеше и преглеждаше някакви документи. На плота имаше затворен лаптоп, листове хартия и две широки кристални чаши с кехлибарена течност. Кабинетът му беше семпло обзаведен — две кресла с ниска масичка в единия край, библиотека, заемаща цялата стена — в другия. На стената зад гърба му висяха два маслени пейзажа — зимен и летен. Встрани от бюрото му имаше голяма каменна саксия с лимоново дръвче.

— Е, какво, като крадец ли ще влезеш? — попита ме той, без да вдига поглед от книжата. Захвърли пренебрежително документите, дръпна стола си назад, стана и взе двете чаши. Едва сега ме погледна и кимна към креслата.

Аз тръгнах едновременно с него.

Седнахме и той постави едната чаша пред мен, другата задържа. Аз се пресегнах и взех моята.

— За какво ще пием? — попитах.

— За това, че не ме застреля още щом ме видя — отвърна Яред и чукна чашата ми, докато осмислях чутото.

Не се беше променил — сух, жилав, с кафеникав тен. Белите му коси, стигащи до раменете бяха вързани на опашка. Червената му копринена риза падаше тежко на снагата му, двете най-горни копчета бяха разкопчани и разкриваха стегнатата му гръд. Ръцете му се движеха плавно, пръстите довършваха елегантно всяка извивка и създаваха впечатлението за феерична хармония.

Налял беше ром — умишлено, заради мен, значи помнеше, че като момче си падах по него. Със сигурност не беше популярна марка, която можеше да се закупи в хипермаркетите. Небцето ми настръхна от удоволствие и облизах устни, за да довърша усещането на вкуса.

— Е, какво те води у дома след толкова години? — попита ме Яред, все едно не ме беше прогонил и не бе пратил поне десетина души за главата ми.

— Нуждата — отвърнах директно аз.

— Нуждата да ми прережеш гърлото ли? — отново попита той.

— Не, нуждата от нещо, което само ти можеш да ми дадеш.

— Нуждата от прошка? — той повдигна вежди и се усмихна с насмешка.

— Нуждата от Близнаците ти.

Яред се засмя и отново отпи от рома си. Остави и чашата на масичката, подпря лакти на подлакътниците и сключи пръсти под брадичката си. И друг път бях виждал този жест — обмисляше следващите си думи.

— Когато разбрах, че си се завърнал, настръхнах от любопитство — започна той. — За седем години ти ми коства девет души, близо половин милион евро и голяма част от егото ми. Да не говорим за реномето ми пред всички тук. Очаквах, че следващата ти спирка ще е Аляска или Сибир и вече бях започнал да планирам ресурсите, за да те издиря. Ако сега съобщя на хората ми долу, че Трубадур е тук, ще се избият, за да ми поднесат главата ти. От вчера ти си единственото нещо, което занимава мислите ми; гадая защо ли си дошъл, дали ще заложиш на изстрел от хиляда метра или на отрова, а ти идваш тук и ми искаш проклетите ножове? Все едно нищо не е било?

— Горе-долу — рекох аз. — Да речем, че съм се забъркал с нещо много по-голямо от теб и имам дяволски сериозна нужда от твоите кинжали.

— Ееех… няма ли поне да се заинтересуваш откъде знам за идването ти?

— Джехане, твоят предан агент, вече ти е докладвала — отвърнах аз.

Той изведнъж размаха пръст във въздуха и се засмя.

— Джехане… Поредното разочарование… Но тя е жена, не си струваше да се занимавам повече с нея. Заложбите й бяха незначителни, за да се превърне в проблем — рече Яред.

— Не си ли я пратил ти при Херцога? — учудих се аз.

— Не се занимавам с глупости! — отсече Яред. — Джехане беше наказана да бъде обикновена държанка, докато не реша, че й е било достатъчно. Не съм й давал други нареждания.

— Джехане беше извикала Югюр — съобщих му тогава аз. Сега бе негов ред да се учуди. За Яред бе характерно да знае къде са най-добрите му питомци във всеки един момент. Новината за връзката между Югюр и Джехане го хвана неподготвен.

— Той при нея ли е?

— Не. Убих го малко преди това.

Яред наведе глава и скри лицето си с длан. След десетина секунди изсумтя, избърса с пръст една невидима сълза от окото си и ме погледна мрачно.

— С него стават десет. Десет твои братя, загинали от собствената ти ръка!

— Загинали, в опит да ме убият — допълних аз. — Поне Югюр имаше доблестта да ме предизвика на дуел. И не са десет, а единадесет — добави ли онзи от балкона отсреща?

Яред рязко се изправи. Изпи останалото в чашата на един дъх и я захвърли на креслото. Скръсти ръце пред гърдите си и застана в очакване пред мен.

— Мислех си, че мога да ти простя, ако си достатъчно умен и ми поискаш прошка — започна той. — Ала явно съм грешал. Заради баща ти и майка ти ще ти дам един-единствен шанс да напуснеш тази стая и след това бог да ти е на помощ!