Стефан Стефанов - Трубадур

Методите на Яред не се променяха. Момчетата му трябваше да са навсякъде из центъра на града; достатъчно бе да наблюдавам и да ги открия, докато изпълняват Предизвикателството. Задължително бе да има много хора, голям риск и абсурдно желание на водача на групата. Вярвах, че площадът на „Севастопол“ ще е едно от местата във Варна, където би се разигравало Предизвикателството.

В края на сезона улиците на Варна бяха пълни с хора — закъснели туристи, подранили ученици, всякакви безделници и естествено, обичайната паплач, която се прехранва покрай останалите — просяци, джебчии, продавачи на ненужни дреболии и такива, които бяха готови да дадат задника си за вечерта, стига в устата им да влезе и някое питие, а в джоба — петдесетолевка. Хората, които търсех, не принадлежаха към нито една от горните категории. Естествено, Яред вероятно имаше наблюдатели и сред онези прослойки, но нямах времето да гадая кой точно работи за него.

Взех си бутилка студена „Каменица“ и седнах на пейка, намираща се извън периферията на меката светлина от лампите, но същевременно на позиция, от която да мога да виждам повечето хора около мен. Слънцето почти се бе стопило зад хоризонта, улицата ставаше все по-пренаселена, светлината — все по-второстепенна, а настроението на околните — все по-приповдигнато. Отказах се да броя прегръдките, здрависванията и целувките, на които ставах ням свидетел. Голяма част от младежите вече бяха подпийнали, други наваксваха в момента. Площадът се бе превърнал във феерия от цветни дрехи, женска кожа с красив загар, проблясващи пламъчета на цигари и звън на бутилки, огласяни от смехове, жуженето на десетки разговори и различна музика, долитаща от няколко места.

Мярнах как едно момиче циганче се сдоби с нов смартфон и изчезна в тълпата нагоре към общината. Едва няколко минути по-късно някаква кльощава девойка се зае да разбутва хората около себе си и да вика, че са й свили айфона. За мое съжаление крадецът бе момиче, а момичетата не участваха в Предизвикателството. Виж, младежът, застанал зад потърпевшата, бе моят билет за шоуто.

Когато кльощавата се наведе да търси телефона си по земята, непознатото момче се озова зад нея, едната му ръка беше в джоба, а в другата държеше телефон и го развяваше свободно. На пръв поглед нямаше нищо съмнително, освен ако не бях обърнал внимание на факта, че махна с ръка зад момичето точно когато тя се наведе напред и светкавицата на камерата му се включи за секунда.

Можеше да е най-обикновен перверзник, но бях готов да се обзаложа, че не греша. Същото момче видях минути по-рано да говори с други две в сенките на дърветата. Макар и да имаше джобове на късите си панталони, то държеше мобилния все в ръка.

Съсредоточих вниманието си върху него. Той мина покрай пейките и отново щракна — сякаш можех да чуя звука на копчето — само на метър от него имаше момиче, което седеше в скута на приятеля си; носеше бяла рокля и бедрата й бяха леко разтворени. „Фотографът“ продължи напред, където две девойки с поли разговаряха и пушеха. Миг преди да мине покрай тях, отнякъде се появи момче с велосипед, кривна леко към момичетата, те отскочиха, блъснаха се във „фотографа“ и тримата дружно напсуваха колоездача. Има ли нужда да казвам, че онзи се сдоби с още два кадъра в близък план?

В следващите двадесет минути момчето успя да заснеме между краката още шест момичета. Последната тъкмо отскочи, за да се хвърли на врата на свой приятел, късата й пъстра рокля се вдигна, разкривайки част от дупето й и телефонът на „фотографа“ бе на точното място, за да открадне още един интимен кадър. Щеше да се получи прекрасно, ако един непознат не се бе блъснал гърбом в него, изваждайки го от равновесие. Ръката му с телефона потъна под роклята и девойката изпищя.

— Ей, шибаняк! — извика едно момче от компанията до него и замахна с юмрук към лицето му.

Фотографът се оказа много бърз и избегна удара, но въпреки това поне десетина души го видяха как вади ръката с телефона измежду бедрата на ококорената девойка. Оказа се, че групата й се състои от пет момчета. Преди онзи с телефона да успее да се измъкне, отгоре му се изсипа порой от ритници и юмруци. Околните кибици се включиха с такъв плам, сякаш беше обезчестил майките им. Аз само промърморих едно „Сори, пич“, вдигнах бирата си високо, за да не я разлеят и се изнесох встрани от мелето.

Момчето с телефона за момента повече не ме интересуваше — оглеждах се за другите членове на групата му. Тарторът все още стоеше в сянката и вероятно се чудеше какво да предприеме. След миг той направи жест с ръка и откъм една уличка се появи колоездачът. Въртеше педалите бързо, а на кормилото му беше закачена найлонова торба, от която се подаваха зелените гърла на бутилки. Плавно отстъпих още по-назад и го оставих да изгуби управление и да се забие в тълпата, без да ме опръска с бира.