Стефан Стефанов - Трубадур

Яред погали лезвието с пръст.

— Изработени са преди повече от триста години от небесен метал. Било е изключителен късмет да се открие толкова голям къс руда с отлично качество. Остриетата са се получили здрави, гъвкави и трудно затъпяващи се. Иначе — желязо като желязо — не може да се сравнява с дамаска или японска стомана.

— Има нещо магнетично в тях — промълвих аз.

— Има, и още как! С този кинжал можеш да убиеш човек, но не това е предназначението му. Близнаците са изработени за убиване на демони и други нечестиви същества.

— Демони не съществуват — казах бързо аз.

— Глупак! — извика Яред и изненадващо ме зашлеви. Аз потръпнах, но не посегнах да се защитя. — Това, че ти не си виждал, не значи, че не съществуват!

— Ти виждал ли си? — отвърнах му предизвикателно аз.

— Не, но ако видя, имам с какво да ги посрещна — рече той и сложи край на разговора ни.

Оставих доктора-вълшебник и повереника му на паркинга пред болницата. Преди да се разделя с тях, Рубинщайн хвана двете ми ръце в своите и рече:

— Притежавате таланта да се забърквате в големи неприятности! Надявам се въпреки това да успеете в начинанието си. Оцелеете ли, бих искал да ме потърсите и да споделите преживяванията си, особено онези Отвъд!

— Обещавам да ви се обадя, докторе — рекох аз.

— И помнете! Преди да отидете при Камила, си подсигурете оръжие. Ще бъде жалко да успеете да преминете от другата страна и да няма с какво да се защитите.

Сбогувах се с двамата, пожелахме си взаимно успех и ги изпратих да се оправят в болницата.

В Батак оставях доста неизвестни, но първата ми работа бе да се отърва от належащия ми проблем — Диана. Вълшебникът от Батак не ми помогна особено — най-ценното бе, че ме упъти към съвсем истинска, поне според него, вещица, на име Камила, която трябваше да знае как да ме прехвърли в Отвъдното. Преди това обаче ми предстоеше не по-малко изпитание — да се сдобия с Близнаците на Яред.

Денят ми започна по изключително необичаен начин още от сутринта: първите слънчеви лъчи ме хванаха да обирам все още влажно пране от простор. Бях огледал десетина къщи, докато се спра на подходящи дрехи, и сега тичах по гащи обратно към колата, следван от бесния лай на кучетата зад всички огради по улицата. Нямах угризения обаче — преметнат на въжето оставих да съхне професионален неопрен, който със сигурност беше в пъти по-скъп от парцалките, които бях задигнал.

Спрях отново в другия край на града и се преоблякох. След това събрах всички дреболии от колата, които можеха да ми бъдат от полза, и зарязах волвото на Херцога в една нива. Не си правех илюзии — скоро градът щеше да бъде щателно претърсен от хората му, а и не исках да се движа за трети път в рамките на денонощието с автомобил, чийто водач бях убил малко преди това.

Пообиколих улиците и скоро се натъкнах на самотен таксиджия, който пиеше кафе пред баничарница и си бъбреше с продавачката. Възползвах се първо от услугите на втората, а след това и от неговите. Без много въпроси човекът ме откара до съседния град — оставих го да говори предимно за себе си, за бившата му жена, за политика и за спорт и стратегически вмъквах съгласие, кимване или неясно измърморване.

Оттам нататък пътувах на стоп до София. В квартирата си близо до Лъвов мост необезпокоявано си взех вана и се заех да планирам следващите си действия. Точно както бе предсказала Джехане-Сибила, аз щях да се върна при Яред. Положих изключителни усилия и се забърках в нови каши, за да се добера до Вълшебника от Батак; щеше да е глупаво да не последвам оскъдния му съвет. Ако се поразтърсех, вероятно щях да открия и друго оръжие, изработено от метеоритна руда, но нямах представа колко време щеше да ми отнеме. Следобед посетих интернет кафе и се убедих, че метеоритни ножове се продават в мрежата, но най-бързата доставка щеше да ми изгуби десетина дни — едва ли разполагах с толкова. Освен това, колкото и красиви да изглеждаха остриетата, нито едно от тези, които видях, не притежаваше магнетизма на яредовите Близнаци. Още щом бях чул Магьосника да споменава за метеоритно желязо, в ума ми бяха изплували кинжалите на Яред.

След като се бях убедил, че те са целта ми, трябваше да открия стария лисугер. Поръчах си кафе, вода и сандвич и се заех да систематизирам информацията за моя враг номер едно.

Яред беше иранец. Самият той обучен от баща си, бе основал школа за убийци в Техеран. Вземал предимно момчета-сираци, грижел се за тях като за свои деца, намирал им подходяща партия сред собствените си дъщери или сред колекцията си от осиротели момичета. Знаех, че е имал двама синове, но и двамата загинали още в Иран. Оттогава му се раждали само дъщери; винаги съм се чудел дали по някакъв начин това не е било планирано и манипулирано.