Стефан Стефанов - Трубадур

Когато приключи, с каквото му бях казал, старецът се върна при момчето. Христо дишаше тежко, но куршумът не бе засегнал нито сърцето, нито трахеята му. Той стисна ръката на възрастния мъж и ми хвърли уплашен поглед. Магьосника извади отнякъде пакет носни кърпи, сграбчи ги накуп и ги притисна в раната.

— Трябва му лекар и то веднага! — рече мъжът.

— Не и преди да си изясня какво точно се случва — рекох аз. — Кой сте вие?

— Аз съм доктор Рубинщайн и от седем години работя с Христо — отговори той. — Смея да кажа, че терапията ни се отразява отлично на състоянието му, имайки предвид, че преди това нито баща му, нито брат му са положили някакви усилия да се преборят за нормален живот на момчето.

— Здравей, Христо — казах бавно аз. — Съжалявам, че стреляхме по теб.

Той изкриви леко уста (можеше да е и заради болката), стрелна с поглед тавана и накрая рече:

— Здравейте…

— Вижте, докторе, нещата са по-сложни, отколкото вероятно предполагате! — започнах бързо аз. — Бях нает да убия всъщност вас, т.е. един друг човек беше нает да убие вас, аз убих него и заех мястото му, защото спешно трябваше да говоря с вас, а това изглеждаше единственият начин, имайки предвид как сте изолирани.

— Господин Благовестов обеща да се грижи за брат си — рече Рубинщайн. — И въпреки охраната, която му осигури, ето ви вас, целещ се в мен, а Христо е прострелян и има спешна нужда от помощ!

Думите на Магьосника ме хвърлиха в смут. Той сякаш току-що каза, че охраната е била осигурена от Херцога. Не, не ми се бе счуло.

— Доктор Рубинщайн — усмихнах се аз, — всъщност убийството ви бе поръчано именно от господин Андрей Благовестов! Пред мен той ви представи като безскрупулен манипулатор, който контролира брат му, а къщата — негов затвор.

— Това са пълни глупости! — извика той. — Аз съм доктор по антропология и професор по психология! Вече години наред лекувам Христо по нестандартни методи, извлечени от хилядолетията човешки опит, а не според неуспешните експерименти на медицината от петдесетте насам! Как смее този Андрей да извърши подобни деяния!

— Не знам и не е моя работа! — рекох аз. — Знам само, че аз трябваше да убия вас, а тя — посочих Елиз — вероятно е имала и друга задача. Вижте, нямам никакво време. Съжалявам за случилото се с Христо и ви уверявам, че изобщо не възнамерявах да ви наранявам! Нужна ми е спешно вашата помощ!

— Който и да сте, на нас е по-нужна вашата помощ! — каза ми изведнъж докторът. — Имам чувството, че повече не мога да се доверя на никого в този дом! Помогнете ми да измъкна Христо оттук и ще видим с какво мога да ви бъда полезен аз!

Интересно, значи все пак щяхме да имаме извличане. Усетих, че колкото и да притискам доктор Рубинщайн, той нямаше да ми съдейства, докато е заплашен животът на Христо. Нямаше и вариант, в който ги зарязвам да се оправят, защото без информацията, която очаквах от доктора, пътят ми не водеше наникъде, освен в гроба. През последните няколко часа не бях имал видения с Диана, но можеха да ме сполетят във всеки момент и да бъдат не просто убийствено болезнени, а буквално убийствено болезнени.

Опитах се да преценя шансовете си — нямаше как да си пробия път с бой — ако наистина Херцога бе осигурил охраната, то отвън вече ме чакаха няколко десетки въоръжени до зъби наемници. Погледнах през прозореца, но беше прекалено високо и за двамата, да не говорим, че отвън мярнах хора с пушки, които отвърнаха на погледа ми. Единственото, което ми оставаше, бе да изляза през парадния вход с Христо под ръка. Предложих го на доктора и той веднага се съгласи; може би също бе обмислял пътищата за бягство.

Завъртях ключа, натиснах дръжката на бравата и бавно отворих вратата. Тя се плъзна встрани и ми разкри коридор, пълен с въоръжени мъже. Аз подбутнах Христо напред и тръгнахме. Можеха да ме застрелят за секунди, но аз стоях плътно зад брата на Херцога с пистолет, опрян под брадичката му. На крачка зад мен вървеше антропологът, с ръце вдигнати над главата.

— Направете път или ще застреля господин Благовестов! — извика докторът.

Мъжете ме гледаха със злоба и сигурно копнееха да ми разпилеят главата по тавана и стените, но послушаха човека зад мен. Отвориха ми просека, но толкова тясна, че закачах лакти, рамене и автомати. Поне едно им признах — никой не се опита да ме обезвреди — тези хора съзнаваха, че дори да умра на мига, пръстът ми на спусъка щеше да обезглави заложника. Слязохме на долния етаж, където тълпата бе не по-малка — въоръжени мъже в цивилни и военни дрехи, които възнамеряваха да ме убият при първа възможност.