Стефан Стефанов - Трубадур

Естествено, цапайки над тонове вода, над тонове черна като катран вода, не исках да мисля какво може да се крие отдолу. След като изгубих нашия бряг от поглед започнах да си припомням всички истории за риби-чудовища из големите водоеми. На няколко пъти ми се стори, че кракът ми докосва нещо меко и хлъзгаво, но си наложих да не се паникьосвам.

След безкрайни махове с ръце и крака хоризонтът притъмня и Елиз плавно спря на място. Обърна се към нас и посочи с палец надолу. Време беше малките кислородни бутилки да влязат в действие. Миг по-късно разбрах и защо — лъч светлина с диаметър около два метра разцепи пелената на около петдесет метра от нас и се стопи също толкова внезапно. Поне за едно дотук Херцога и Сибила бяха прави: периметърът бе под наблюдение.

Потопихме се в дълбините. Ако по-рано се притеснявах от сомовете-чудовища под мен, сега рискувах да ги срещна очи в очи; или очи в паст. Последната отсечка, на пет метра под повърхността, беше кошмарна. Ликувах, когато видях водораслите и брега пред носа си.

Излязохме в основата на скала̀. Над главата ми се извисяваха десетина метра хлъзгав черен камък. Без да ми продума, Елиз тръгна нагоре — изтегляше се ловко като котка и не поглеждаше назад. Момчетата зад мен ми дадоха знак, че остават да чакат там. Време беше да се заема с това, за което бях нает, т.е. за което беше нает мъртвият ми брат Югюр. Изух плавниците и останах само с гумени обувки. Проверих дали пистолетът е надеждно закрепен за колана ми и задрапах нагоре след плавно поклащащия се задник на Елиз.

Изкачването не беше лесно, но в ска̀лата за невъзможно го поставих значително по-ниско, отколкото си бях мислил в началото. На два пъти замръзвахме, щом над нас минеше лъчът от прожектора, но ъгълът му не беше подходящ, за да ни освети. След по-малко от десет минути Елиз се изкатери и стъпи на стабилна земя. Аз я последвах, набрах се през ръба и легнах по корем до нея. Потупах я по рамото и се опитах да я погледна въпросително, явно неуспешно. Тя ми даде знак да тръгвам.

Намирахме се плътно до зида, ограждащ обекта. Стената бе гладко измазана, висока около три метра. На десетина метра вдясно трябваше да се намира позицията с прожектора. Елиз ме поведе покрай стената в същата посока; явно щеше да ме изчака някъде по-навътре. Движехме се плътно до нея, безшумно и бързо. Успях да зърна вишката — голям прожектор и двама мъже на платформа над оградата. Единият оперираше с осветителното тяло, а другият държеше на рамо карабина с оптически мерник и обхождаше с поглед пътя на лъча.

Озовахме се под тях, без да ни забележат, и Елиз извади пистолета си. Даде ми знак да застана до нея и какво да направя след това. Аз сплетох пръсти и подложих дланите си на височината на кръста ми. Маскираната жена подскочи, стъпи на ръцете ми и аз я подхвърлих нагоре. Миг по-късно чух двата изстрела и видях как единият от гардовете се свлече. Вторият остана подпрян на прожектора. Елиз отново използва повдигането ми, за да се изкачи на стената. След като огледа и ми подсказа, че е чисто, подаде ръка. Отскочих към зида, успях да грабна дланта й и да стигна ръба. Проникнахме в обекта.

Дворът беше добре поддържан, с разнообразна растителност, която ни послужи като естествено прикритие. Къщата беше двуетажна, с големи прозорци, повечето от които гледаха към язовира. От нашата позиция забелязах близо десетина охранители с автоматично оръжие, които патрулираха из двора. По-надолу трябваше да е порталът, защото имаше повече светлини и се мърдаха шест-седем сенки.

Елиз ме поведе към къщата. Избегнахме патрулна двойка и се промъкнахме зад гърбовете на мъжете до стената на къщата. Приклекна и ми посочи продълговато прозорче почти до земята. След това извади от контейнер на колана си скоч и започна да облепва стъклото. Когато покри около половин квадратен метър, го натисна и го счупи навътре. Преви лентата-стъкло надолу и започна да го чупи така, че да не падне в къщата. Когато отворът стана достатъчно голям, тя отстрани скоча с полепналото по него стъкло и се шмугна вътре. Миг по-късно ръцете й се показаха и прибраха стъклото. Аз се огледах за последно, легнах на земята и се спуснах подире й.

Намирахме се в неосветено мазе. И двамата носехме мини фенери, които влязоха в употреба. Изкачихме стълбище и преди да отворим вратата, Елиз отвори друг джоб и извади миникамера, прикрепена към гъвкав кабел. Пусна я под вратата и свърза другия край на кабела с миниатюрния дисплей на ръчния си часовник, който моментално даде картина. Погледнах над рамото й: двама мъже стояха от другата страна на вратата и си говореха. Щом напрегнах слуха си, долових и думите им — нещо за футболна среща.