Стефан Стефанов - Трубадур

Излязохме навън и видях паркиран един от големите автомобили „Волво“, с които ме бе посрещнал Спиридонов по-рано. Вратите бяха отворени и вътре не се виждаше никого.

— Влизаме! — казах на доктора. — Ти ще караш!

Заедно с Христо седнахме отзад, а Рубинщайн се настани на предната седалка и включи двигателя.

— Давайте, не много бързо — наредих аз. — И дръжте главата си ниско; не знам какво ще им хрумне в последния момент.

Колата потегли към портала. Никой не ни разстреля, докато минахме през металната арка. Пътят навлезе в гората. Аз се бях смъкнал максимално надолу и попивах раната на Христо с нов пакет носни кърпи.

— Браво, господин Благовестов, държахте се изключително храбро! — похвалих го аз.

— Аз не съм „господин Благовестов“, господине — отвърна ми той, гледайки през прозореца. — „Господин Благовестов“ е брат ми; аз съм просто Христо Аутиста.

— Всъщност брат ви предпочита да го наричат „Херцога“ — вметнах аз.

— Дотук ми е дошло от болните амбиции на Андрей! — възкликна Рубинщайн. — Казината, кокаинът и проститутките в Монако му промиха мозъка! Изживява се като феодал, дошъл да си върне бащинията!

— Той смята, че вие сте в дъното на конспирация, в която Христо държи бащините капитали, но де факто ги управляват някакви зли бизнесмени — продължих аз.

— Разбира се! Макар и с предизвикателство в общуването, Христо е законен наследник на петдесет процента от бащините активи! Постарах се да му вдъхна увереност и да предяви претенции към онова, което е негово. Христо създаде холдинг с пълномощни директори, които да се занимават с ежедневните операции вместо него. Факт е, че оттогава бизнесът е на печалба и донякъде компенсирахме щетите, нанесени от некадърното и самоуверено управление на Андрей!

— Брат ми не е толкова лош… — промълви Христо и отново ме погледна в очите. — Просто е глупав. Не вярвам, че е искал да ме убие.

— Но той ми разказа детайлите лично… — започнах аз и си спомних, че основните детайли от мисията не ми бяха представени от Херцога, а от друг. Самият Андрей Благовестов също така не присъства, когато тръгвахме. Дали не усещах дългата ръка на Яред?

Излязохме от гората и потеглихме покрай язовира. Посъветвах доктора да кара направо към Ракитово, нямах вяра на никого в Батак. След като огледах раната на Христо, прецених, че ще изтрае още час, без опасност за живота — куршумът беше разбил лявата ключица и беше излязъл през гърба.

Небето беше почнало да изсветлява на изток.

— С какво мога да ви бъда полезен аз? — попита ме докторът. Христо спеше до мен.

— Малко вероятно е да повярвате на моята история, докторе — рекох аз. — Но вие сте единствената ми надежда!

— Слушам ви. Аз съм видял много невероятни неща по света. Интересно ми е дали ще успеете да ме изненадате — отвърна той.

— Окей. Вярвате ли в съществуването на нимфи?

— Не.

— О, значи става по-трудно.

— Знам , че съществуват нимфи, господине. При такова условие няма нужда да вярвам в тях; все едно да вярвам, че бананите са жълти.

— Разбирам — рекох аз и ми олекна. — Една от тях вчера ме изпрати да търся Вълшебника от Батак. Възможно ли е това да сте вие?

Той изсумтя и се почеса с пръст по челото.

— Много е вероятно да е имала предвид мен, макар че не съм никакъв вълшебник. Всичко, което умея, е да трупам знание и да го използвам адекватно. Не мога по невероятен начин да затворя раната в гърдите на Христо, но успях да затворя тази в мозъка му. За мнозина това беше чиста магия.

— Надявам се познанието ви да е от полза и в моя случай — рекох аз и му разказах за събитията в Тополово, като пропуснах интимния момент с Ива. Той ме слушаше с видим интерес, поглеждаше ме често в огледалото и ми задаваше кратки въпроси, които ми помогнаха да му представя повече детайли, отколкото бях предполагал.

— Вашата история трябва да бъде документирана, господин… — той спря. — Как всъщност е името ви?

— Истинското ми име вече няма значение — отвърнах аз. — Последното, с което ме нарекоха, бе Трубадур. Използвайте него или просто ми викайте Иван, Георги или Петър.

— Трубадур… Харесва ми — рече той. — Много нетрадиционно за нашите ширини. Как се сдобихте с него, ако не е тайна?

Тайна беше, но не видях проблем да споделя с него. От този човек зависеше дали ще видя зората или не.

— Някога членувах в една организация — казах му аз. — Тази организация се занимаваше предимно с поръчкови убийства. Когато имахме нарочена цел, ние давахме на тази цел име-прякор и оттам насетне, до смъртта на мишената, тя носеше само това име.