Стефан Стефанов - Трубадур

— Тоест, ако ви подслушат или следят, вие не издавате истинската самоличност на жертвата? — попита той.

— Не. Нас никой никога не ни е подслушвал — разочаровах го аз. — Отнемайки на жертвата истинското име, ние я отписвахме от света на живите. Получиш ли прякор от нас, ти вече си мъртъв. Докато носиш името ни, душата ти виси между човешкия свят и отвъдното; губиш всичко човешко, губиш себе си — можеш да се криеш, да се съпротивляваш, да се молиш, да се пазариш — но това няма да те спаси. Дадем ли ти името, си свършен. Ако първият убиец се провали, ще дойде втори, ще дойде трети и така, докато не умреш, носейки нашето име. Какъв си бил, преди да ти дадем име, няма значение — наречем ли те, за нас си просто мъртвец.

— Звучи ми като организация, с която не искам да си имам работа — каза Рубинщайн. Аз кимнах.

— Е, а вашето име?

— Получих го, когато реших да напусна организацията. Оттогава за тях аз съм ходещ мъртвец — „а сега още повече отпреди“.

— Вие сте с единия крак в гроба, разбирам — кимна Рубинщайн. — В миналото е имало случаи, когато хора, считани за загинали в чужбина, се завръщат в родния си край живи и здрави. Вместо да ги посрещнат с радост, близките им ги третират като призраци и не признават съществуването им. Те са там, дишат, ядат, мислят и говорят, но всички се правят, че не ги забелязват, оплакват ги редовно и тъгуват за загубата.

— Ние правим същото, но в обратен ред — съгласих се аз. — Ние превръщаме хората в сенки, въпреки че нито те, нито близките им го осъзнават.

— Добре, Трубадур — рече Рубинщайн. — Готов съм да ви простя за това, което сторихте на Христо. Уви, аз не мога да ви изпратя в Отвъдното, но мога да ви кажа какво съм чел по въпроса. Естествено, тази тема ме е вълнувала през годините, но никога не съм стигал до практически опити!

— Признавам, че очаквах повече — измърморих аз разочаровано.

— Значи не сте си създал правилните очаквания — отряза ме докторът. — Ето какво, трябва да бъде изпълнен ритуал. Целта ви не е просто да умрете, а да слезете жив там долу и да се върнете. Виждам това да се случи посредством ритуал, отделящ духа от тялото. Така физически вие ще останете тук, в транс, а духът ви ще се пренесе в Отвъдното.

— Имате ли идея кой би могъл да проведе този ритуал? — попитах аз, разяждан от съмнения.

— Всъщност да. Ритуалът може да бъде изпълнен или от шаман, или от вещица. Откъм шамани в границите на страната сме силно ограничени, но пък вещица ще ви намеря. Следващото, от което ще имате нужда, е оръжие. Духът ви няма да може да вземе нищо конвенционално от нашия свят, а не знам какво ви чака там и дали ще откриете подходяща екипировка. Според много източници има един тип оръжие, което може да бъде пренесено в Отвъдното и да бъде използвано там — оръжие, изковано от небесен метал.

— Що за глупост?… — не се въздържах аз. Той ме стрелна с поглед в огледалото.

— Казвам ви какво съм чел. От зората на човечеството до днес металът, паднал с метеорит, се е считал за свещен и за притежаващ магически свойства. Имайки предвид, че във всяка легенда лежи някаква истина, ви съветвам да се сдобиете с острие, изработено от паднал метеор.

— Откъде, по дяволите, да… — Естествено. В моменти като този как да не мразиш съдбата?

— Внимавай да не се порежеш.

Аз се сепнах и отдръпнах ръка назад. Усетих как той застана зад мен, точно на две педи разстояние. Обзалагах се, че стои леко изпъчен, с ръце, хванати зад гърба. Заставаше в тази поза, когато се чувстваше в безопасност, само сред хора от домакинството. Никога обаче не си бях правил илюзии, че аз съм в безопасност, когато ръцете му са зад гърба — веднъж бях станал свидетел колко смъртоносно бърз може да е той в тази поза — прониза в гърлото своя гост, без да промени изражението си, без да прекъсне речта си; избърса острието в рамото му и отново сключи пръсти зад гърба си.

Яред се пресегна покрай мен и вдигна единия кинжал от поставката. Хвана го за дръжката и го придвижи все така над рамото ми. Опитах се да не потреперя, когато острието мина покрай ухото ми.

— Обърни се — рече той.

Аз изпълних желанието му, както винаги бях правил. Яред държеше оръжието пред себе си, легнало върху дланта му.

— Харесва ли ти?

Аз обходих с поглед кинжала и кимнах. Дръжката беше от кост, посивяла и загладена от годините. В края си беше удебелена и леко извита, за да не се изплъзва ръката при намушкване. Ефесът бе от почти черен метал с по-светли сребристи жилки в него и се сливаше плавно с острието. Самото то бе дълго около тридесет сантиметра, леко извито, дебело в основата около три сантиметра и стесняващо се към върха. Кинжалът, който остана на стойката, бе негов близнак.