Стефан Стефанов - Трубадур

В този момент Али ме бутна и посочи с едва видимо движение на главата. В един от магазините за подправки тъкмо влязоха мъж и жена, европейци, мъжът прибираше златна гривна с изумрудени капки в джоба си, така че жената да не го забележи.

Али се вдигна плавно и потегли напред. Преди да го последвам, аз хвърлих недоволен поглед към Кумар — чужденците можеха да създадат проблеми. Правилата обаче, правилата…

— Добър ден, ефенди, идвам, за да взема шафрана за майка ми Хатише — рече Али възможно най-възпитано. — Готов ли е пакетът, както бяхме поръчали по-рано?

Магазинът бе тесен и претъпкан с кутии и чувалчета, от които се отделяха всякакви силни аромати. На тезгяха имаше везна, на която търговецът се канеше да сложи няколко стръкчета шафран. Имах време да ги огледам — изобщо не бяха изсъхнали, щеше да одере кожата на европейците.

Възрастният мъж ни изгледа въпросително и вдигна рамене.

— Какъв шафран за госпожа Хатише?

— Този, който брат ми е поръчал преди един час и е предплатил наполовина! — рече Али с леко отегчен тон. Аз застанах до него и го дръпнах за ръкава на новата памучна риза.

— Али, Али…

— Остави ме, сополанко, мама каза аз да приключа сделката! Аз съм по-голям! — натърти Али и се обърна към продавача. — Петстотин грама сух шафран! Ето втората половина от парите!

И той важно извади от джоба си пачка банкноти, които размаха под носа на търговеца. Мъжът ги проследи с поглед и изломоти:

— Разбирам, млади господине, но никой нищо не е предплащал… Ако желаете, ще приготвя пакета сега…

— Как така сега! — извика гневно Али и удари с малкия си юмрук по тезгяха. — Хюсеин го е поръчал преди час! Нямам време! На глупак ли да изглеждам пред майка ми?

Двамата чужденци стояха до нас и гледаха сцената, без вероятно да разбират и дума на турски. Мъжът изглеждаше по-скоро заинтригуван, а жената — леко уплашена. Мисля, че я разбирах — виждаше как едно хлапе на тринадесет години важничи пред петдесетгодишен господин и размахва огромна сума долари пред лицето му, все едно го плаши с нея.

— Веднага ще го приготвя… — рече търговецът с мазна усмивка и се обърна към чужденците. — I am so sorry mister, yor order in minit…

— Али, Али… — рекох пак аз.

— Остави ме на мира! Или искаш някой шамар?! Ти, търговецът, давай по-бързо! Мързеливец! Трябваше да си готов, не да те чакам сега!

— Да, млади господине, но… — той погледна към двамата възрастни в опит да потърси разбиране. — Нямам никакво капаро.

— Лъжец! — извика Али. — Хюсеин ти е оставил парите по-рано.

— Боя се, че никакви пари не са ми били оставяни — рече мъжът в опит за сервилна усмивка.

— Хюсеин! — Али се обърна към мен. — Този човек ни нарича лъжци!

— В никакъв случай, млади господине, не, не и не! — побърза да го увери продавачът.

— Али, аз исках да ти кажа… — започнах аз, като избягвах да гледам брат ми в очите. — Аз изгубих парите по пътя.

Али се опули насреща ми. Долната му челюст увисна. След което изядох най-здравия шамар, който беше застигал лицето ми. Беше толкова силен, че залитнах и се блъснах в чужденците. Али не се задоволи само с това, а започна да ме рита, а аз инстинктивно потърсих убежище зад стъписаните хора.

— Как така се губят триста долара! Бунак! Аз нося отговорност и за теб!

— Млади господине, млади господине… — умоляваше го търговецът. — Спрете! Моля, ще ви дам половината шафран с отстъпка!

— Ти да мълчиш! — посочи го с пръст Али. — Защо не ми каза веднага, че тази маймуна не ти е донесла пари?! Дано нищо не продадеш днес!

Той светкавично се пресегна, стисна ухото ми с кокалестите си пръсти и ме помъкна вън от магазина, като продължаваше да ме нарежда с обидни имена. Европейците ни гледаха с отворени уста. Чух след нас как търговецът започна да им се обяснява на развален английски.

Когато се отдалечихме достатъчно, Али ме пусна и двамата закрачихме рамо до рамо. Свихме в няколко поредни пресечки и открихме Кумар, който лежеше върху една пейка и все така човъркаше между зъбите си. Аз извадих гривната от джоба си и я хвърлих върху корема му.

— Забавихте се — рече той. — Можеше просто да бръкнеш в джоба му на улицата и да я измъкнеш.

— Можех, но аз не съм джебчия. Това е Предизвикателство, а не просто кражба. Днес научих нещо ново — отвърнах аз. — Издигнах се.

— Така ли? И какво?

— Парите са най-добрата маска — рекох аз.

Кумар не ми отговори, а зарея поглед накъде над главата ми и рече:

— Изпий чаша вода на балкона на третия етаж!