Стефан Стефанов - Трубадур

— Ааааргх!

— Майко!

— Ще те убия бе!

— К’ъв си ти ве, педераст!

Нова вълна от викове, псувни, строшено стъкло, няколко писъка — хората се разпръснаха, а там, където биеха „фотографа“, остана велосипед с въртящи се колелета, полегнал насред голяма локва бира, сред която се търкаляха натрошени зелени стъкла. Проследих с поглед как колоездачът изтича обратно, откъдето бе дошъл, последван от бутилка бира, която се разби в предния прозорец на паркиран „Форд Фокус“.

— Къде ши избягаш ве, парцал! Ела тука ве! — Неколцина понечиха да го подгонят, но се отказаха и се върнаха, продължавайки да псуват. Видях как откъм хотел „Черно море“ притичваха двама тантурести полицаи, тъкмо навреме — да огледат пораженията и да глобят някой, случайно озовал се там, за хулиганство.

Фотографът се изниза под сенките на дърветата в посока чешмичката и сякаш хората забравиха за него. Тарторът вече се бе покрил.

— Тука е пълно с откачени, братле! — рече ми някакъв смачкан тип с качулка. Очите му ми говореха, че ако не е откачен, значи е пиян или друсан.

— Айде, че куките идват — отвърнах му аз. — Една бира вече не можем да изпием на спокойствие.

— Да им го сложа в устата на тия! — извика той и размаха собствената си бутилка бира срещу приближаващите се полицаи. Тупнах го по гърба, той ме отмина, без да чака, и аз последвах „фотографа“ преди да е излязъл от полезрението ми.

Момчето се движеше бързо, но от походката му познах, че всяка крачка му причинява болка. Беше хванал малките улички и вървеше плътно до фасадите на къщите. При един процеп между сградите сви вляво и се наложи да усиля темпото си, при това безшумно. Долепих се до ъгъла, заслушах се, чух го да отваря вратичка, чиито панти леко изскърцаха, и надникнах — беше малка врата на декоративна ограда, която водеше към вътрешно дворче. Озовал се пред входа на стара кооперация, той бутна вратата и влезе вътре. Засилих се, отскочих от земята, стиснах горната хоризонтална пръчка на оградата и я прехвърлих почти без усилие. Отидох до входа на сградата и видях, че вратата е притворена. Тъкмо щях да започна да я бутам бавно навътре, когато чух гласовете и видях сенките им. Говореха на турски.

— Ставрос, ти си глупак! — разнесе се един глас. Сянката ръкомахаше.

— Не, аз съм водач на групата, а ти се провали със задачата — рече втори глас. Говореше езика с лек акцент, гръцки, ако можех да съдя по името. — Казах ти, че искам снимка на гола слива, а нито една от тези, които ми прати, не беше такава!

— Последната беше чистак гола! — увери го първият.

— Няма как да разбера, нищо не съм получил.

— Счупиха ми телефона! — възрази първият и размаха юмрук. — Казвам ти, беше само по слива!

— Не можеш да докажеш — възрази Ставрос.

Тогава видях как първата сянка поднася ръка към главата на втората. Ставрос като че ли вдиша по-дълбоко и после рече:

— Ега ти, може и да си прав.

— Прав съм! Направо я обърсах с палец. Нямаше да е така, ако носеше дори и прашки.

— Добре, Хасан, макар че те пребиха, се справи с Предизвикателството — съгласи се покровителствено вторият глас. — Отивай у дома и се похвали на баща ни. Аз ще изчакам Октай.

— Да, батко, тичам право у дома!

За мен това беше знак да се покрия — нов скок през оградата, две стъпки зад ъгъла и се озовах приклекнал между москвич на тухли и дънера на голяма липа. Тридесет секунди по-късно Хасан излезе от дворчето и тръгна по уличката.

Очаквах Яред да е взел голяма къща край морето, примерно във Виница, дори по-рано си бях набелязал потенциални райони. Момчето обаче нито се насочи към автобусна спирка, нито си взе такси — вървеше и вървеше. Следвах го на около тридесет крачки и се чудех защо продължава през широкия център. Пресякохме „Цар Освободител“, после и „Владислав Варненчик“ и навлязохме дълбоко в жилищна зона.

Къщите наоколо, на по два-три етажа, се притискаха една в друга без и помен от двор или гараж; нямаше нито една кооперация. Тротоарите бяха тесни, между старите плочки надничаха стръкове трева и мъх. На пътя ми стояха, сякаш безразборно разхвърляни, напукани стълбове, елтабла с олющена боя и застъпили тротоара автомобили, чиято експлоатация е била започната през осемдесетте. Уличните лампи ту светеха, ту не, което ми помогна да остана незабелязан като преследвач на Хасан и позволи на същия на два пъти да изчезне от погледа ми.

Хора почти не срещнах — човекотрафикът беше в центъра. В този квартал хората си седяха у дома и си лягаха рано. Едва на няколко пъти ме подмина автомобил — друг признак за изолацията наоколо ми. Вече започвах да разбирам мотивите на Яред да предпочете този район пред вила на крайбрежието.