Стефан Стефанов - Трубадур

Момчето стигна до триетажна къща със сива пръскана мазилка, по нищо неотличаваща се от околните. На фасадата имаше тъмни прозорци със спуснати плътни завеси и обикновена дървена врата с ромбовидно стъклено прозорче. Хасан позвъни на звънеца, отвориха му и влезе.

Аз останах в сянката на една липа на петдесетина метра оттам и огледах района. Прекалено елементарно беше за дома на най-страшния убиец, когото познавах. Къщата бе притисната между две идентични на нея — отново никакви балкони, само закрити прозорци. На пръв поглед нямаше нищо подозрително, но знаех, че аз едва ли ще бъда допуснат толкова лесно, колкото Хасан. Трябваше ми поглед отгоре. Наблизо нямаше по-висока сграда, затова предприех най-лесното — все така криейки се в сянката на дървото, аз се покатерих по ствола.

За мой късмет липата бе достатъчно висока, с яки клони и листа на мястото си. Короната щеше да закрие голяма част от гледката, но същевременно ми предлагаше отлична защита от чужди погледи.

Изкачих се възможно най-високо и установих, че съм почти на нивото на покрива на къщата на Яред. Оттук картината изглеждаше по-различно.

На тридесет метра вдясно имаше къща е отворен прозорец на втория етаж. Въпреки мрака аз различих характерни отблясъци — в стаята беше разположена наблюдателна двойка. Имайки предвид разстоянието, трябваше да използват и камера с мощно увеличение, за да виждат добре лицето на всеки, застанал на входа. В другата посока видях първите кибици в квартала — трима мъже, които пиеха бира на пейка. Разстоянието бе достатъчно близко, за да преценя, че са млади и атлетични. Помежду им на пейката уж небрежно бяха метнати анцугови горнища, които, без съмнение, покриваха оръжия. По-назад, две сгради вляво от входа имаше по-ниска къща с балкон. Там, на пластмасов стол, кибичеше друг мъж и дори не криеше автомата си — държеше го в скута си. Обзалагах се, че всички подстъпи се наблюдават и охраняват.

Да вляза незабелязано щеше да е трудно. Виж, да вляза, без да ме видят всички, бе вече нещо друго. Важното за патрулите в такива случаи бе да имат визуален контакт — веднага ще ти направи впечатление, ако колегата отсреща липсва. Важното за мен пък бе да открия глупак, който нямаше да липсва от поглед, дори и мъртъв.

Няма да описвам как слязох от дървото, обиколих половината квартал и се озовах близо до целта, оставайки извън полезрението на кибиците и наблюдателницата. Повече усилие ми коства да стигна от земята до покрива на набелязаната къща, без да вдигна шум. В крайна сметка се озовах по корем върху керемидите, приближавайки се педя по педя до пазача на балкончето. От позицията си можех да видя реципрочния страж — стоеше на петдесет метра напред, също на тераса, и оглеждаше улицата долу. Изчаках го да се обърне с гръб към мен и скочих.

Приземих се върху човека под мен, пронизвайки го в гърлото. Успя да ахне, но нищо повече — свободната ми ръка вече стискаше здраво устата му. Оставих го да седи на стола както по-рано, само подпрях главата му на стената отзад. Ръцете му положих отново върху автомата и приклекнах до него. На перваза на прозореца до мъртвия бе оставена радиостанция, която той никога повече нямаше да използва.

От тази гледка домът на Яред изглеждаше по съвсем друг начин. Близо десетина къщи затваряха голям четириъгълен двор с дървета, които не се виждаха от улицата. На клоните им бяха увесени кабели с десетки цветни лампички, които хвърляха мека и уютна светлина. Можех да различа беседка, люлки и дори настлан с бял пясък терен за тренировки. Долу се разхождаха и си приказваха няколко момичета и момчета, включително и познатият ми вече Хасан. Видях поне трима мъже, които някога щях да наричам свои братя. Прозорците, които гледаха към двора, светеха и се мяркаха сенки. За разлика от квартала, домът на Яред кипеше от живот.

Фиксирах го веднага, без грам съмнение. Стоеше на терасата, пушеше лула и ме гледаше право в очите. Кимна ми едва забележимо, бавно се обърна и влезе вътре в стаята. Можех да го убия още тогава — за стрелец като мен тридесет метра нямаше да са такова предизвикателство — но ръката ми дори не посегна за пистолета. Гледах го и се чудех как го прави. За миг се ужасих от мисълта, че през всичките тези години той е знаел всичко за мен, къде съм, с кого съм, виждал ме е, все едно съм пред него. Като дете вярвах, че Яред притежава свръхестествени сили и там, на терасата, отново си помислих същото.

На двора обаче не бе настъпила никаква промяна — забелязал ме бе само той. Не възнамерявах да привличам ненужно внимание, затова продължих своя път по покривите, внимавайки да не попадна в полезрението на друг пазач. Стигнах до терасата, на която се беше появил Яред, и застанах в светлината, която струеше откъм стаята.