Стефан Стефанов - Трубадур

— Не по-зле от теб — отговори тя без никакъв акцент.

— Лъжеш спасителя си. Това никак не е добре — отбелязах аз, чудейки се какво не е наред.

— Ти също го лъжеш, Трубадур…

Тя изведнъж млъкна и големите й зелени очи се наляха със страх. Никой не можеше да е толкова бърз, но аз не бях никой. Притиснах я с тяло, с една ръка хванах врата й, а с другата опрях ножа под брадичката й. Може би тя вярваше, че съм скочил, когато чух името и се дивеше на бързината ми. Ала аз знаех по-добре: миг преди да ме нарече така, както не бях чувал да ме наричат от години, аз си спомних кога и къде съм чувал първите й думи — достатъчно ми бе да погледна още веднъж очите й.

Спомних си тези очи: любопитни, мамещи, умоляващи и недостъпни. Момиче, което носеше галабия, чийто силует често виждах да се очертава подире ми и чийто поглед редовно усещах в тила си. Момиче, което знаеше всичко за мен, което се опълчи на баща си заради мен. Момиче, което ми разкри любовта си, но не и лицето си… И заради което се бях превърнал в Трубадур. Изпълнен с моментен гняв, аз я пуснах и след това силно я зашлевих, без да мисля дали после Херцога няма да види следа на лицето й.

Сибила не извика, не изстена, само пусна една сълза, която увисна на дългите й мигли и тупна на бузата й, после бавно се стече надолу към брадичката. Успял вече да се овладея, аз свалих ръка и отстъпих настрана. Значи така изглеждало лицето й… Определено беше красива — зелени очи, червени чупливи коси, сладострастни устни, бяла кожа. Не бе наедряла, откакто я бях видял за последно, едва ли тежеше повече от шестдесет килограма — все така стройна, но с плътни форми. Прекрасно създание, към което таях черна омраза.

— Искам да знаеш, че наистина съжалявам…

— Съжаляваш ли? Та ти ме погуби! — процедих през зъби аз. — Ти унищожи живота ми и всичко, което бях постигнал!

— Направих го, защото те обичах! — рече Сибила и седна в леглото.

— Когато обичаш някого, не го правиш нещастен! — отвърнах й аз.

— Но ти щеше да си щастлив с мен!

Заля ме вълна от спомени. Призля ми. Към силните емоции, умората и глада от днес се присъединиха Сибила и това, което тя ми причини, когато бях млад. Идеше ми да я удуша, тук и сега, без да ми пука за Херцога и двестате му бойци.

— Нима ти не ме искаше? — попита Сибила и се наведе напред, подпирайки се на една ръка. Гърдите й, наполовина оголени от бюстието, се люшнаха към мен. Опита се да ме докосне с опакото на дланта по лицето, но аз отбих ръката й с нетърпящ възражение жест.

— Замълчи в името на своите богове!

— Нима никога не съм възбуждала страстта ти? — продължи тя.

— Беше само веднъж! — не можех да отрека, защото си спомнях всичко, все едно беше вчера. — Позволих си да ти дам утеха…

— Но ми даде надежда! Защо? Защо ме накара да вярвам в нещо, което за теб няма никакво значение?!

— Не съм целил да те карам да вярваш в каквото и да било — отрекох аз. — Смятах, че си получила това, което търсеше и че нещата щяха да свършат дотам!

— Ала за мен беше едва началото!

— Да, началото на моя край, проклетнице!

— Мога да ти се реванширам! — каза тя и сключи пръсти като за молитва. — Ще бъда, ако искаш, не твоя жена, а твоя слугиня, робиня, куче твое!

Гледах я как се моли насреща ми, сълзите се стичаха от очите й и размазваха черния грим. Стоеше на колене пред мен, млада, красива и унизена, чакаща една моя дума. Ако помежду ни не стояха седем години мрак, щях да се прекърша и да я прегърна, да я направя щастлива и да забравя. Но мракът беше там и падането му над живота ми бе дело на Джехане, дъщерята на Яред.

— След всичко, което изтърпях заради теб, по-скоро ще сляза в Ада! — рекох.

— Адът? Аз вече минах през Ада заради теб, Трубадур! — извика тя и след това се хвърли по гръб на леглото. Очите й се заковаха в тавана и с треперещ глас Сибила-Джехане ми разказа за патилата си. След моето напускане Яред я направил за наказание държанка на богат грък, после гъркът я разменил на свой гост срещу един Мерцедес МЛ. Новият й мъж се оженил за нея, но скоро след това бил убит от конкуренцията. Убийци преследвали и Сибила, но благодарение на Яред тя се спасила от тях. Баща й я пратил на остров Крит, където да прислужва и шпионира в дома на един от неговите най-големи клиенти. И след три безплодни години на Крит, Яред я забравил, не искал да има нищо повече с нея. Тя се опитала да се прибере у дома, но незнайно защо, била изпъдена. Докато се чудела какво да прави в Истанбул без опеката на Яред, се запознала с български бизнесмен, който успял да я благоразположи към себе си и я довел тук, в Батак. Ежедневието в една стая обаче не съвпадало с представата й за добър живот. Сега, натъквайки се ненадейно на Херцога, тя решила, че може да предизвика интереса на баща си и да си възвърне благоразположението му.