Стефан Стефанов - Трубадур

Днешният оглед на къщата ми беше позволил да набележа най-добрия начин за достъп отвън. Вратите и прозорците на приземния етаж щяха да са затворени, а и не ми се рискуваше да срещна някого по стълбите — не и след случилото се в Батак. Богато украсената фасада на Костови ми предлагаше изключително лесно изкачване до горния етаж, а и вече знаех коя е стаята на Ирина.

Озовах се на терасата за нула време, вмъкнах се през отвореното крило и влетях в помещението, преди тя да е натиснала дръжката на бравата. При последната си крачка се завъртях на пета и опрях гръб в стената до входната врата, която тъкмо се отваряше. Ирина влезе, пусна вратата да се затвори сама и посегна към ключа за осветлението. В следващия миг улових ръката й, запуших устата й с длан и я притиснах към себе си. Тя се опита да изпищи, но не й позволих. Изрита с крака, но я вдигнах във въздуха и я завъртях встрани от смаляващия се процеп светлина. Изведнъж жълтата нишка изчезна и езичето на бравата щракна ясно и отчетливо.

Държах я в ръцете си така, както някога, както първия път, когато я бях прегърнал преди единадесет години. Тя се мяташе, бореше се да се освободи, искаше да изкрещи, но аз не й позволявах, въртях я в мрака на стаята, далеч от нещата, които можеше да събори или да докопа и шепнех в ухото й, че няма да я нараня и че всичко ще бъде наред. Припомних й как заедно се разхождахме по покривите, как й носех цветя, каквито никога не бе виждала преди това, изпях й песента, на която тя ме бе научила, и усетих как съпротивата й се разколеба. Разказах й за местата, които съм посетил след последната ни среща, както правех някога, споделих й забавна случка с тамошните хора и накрая я целунах от двете страни на врата.

Когато усетих по пръстите ми, притиснали устата й, да се стичат сълзи, а тялото й напълно отпуснато в прегръдката ми, аз седнах на леглото й и я оставих да прилегне, все още в ръцете ми. Бавно разтворих пръсти и освободих устата й. Тя задиша по-учестено, но не извика. Лежеше така, отпуснала глава на рамото ми, и гледаше лицето ми с широко отворени в мрака очи.

След всичките тези години ме беше разпознала и сякаш се радваше да ме види. Тя повдигна ръка и погали брадясалата ми буза.

— Наистина си ти… — прошепна Ирина.

— Аз съм.

— Не съм те виждала от осем години — рече тя. — Как се озова изведнъж тук?

Можех да скалъпя нещо — от малък ме учеха да лъжа, после цял живот съм бил лъжец. Но залогът бе прекалено голям. Същата тази глава, облегната на рамото ми, висеше на косъм. Преди години аз скрих същността си от Лаура и тя умря, без да знае защо. Ако на Ирина й беше писано да загине, трябваше поне да узнае причината.

Разказах й цялата си история: как съм се родил в Иран от майка българка; как след смъртта на баща ми Яред ме е взел под крилото си; как събитията са го притиснали да се премести в Истанбул, където израснах. Не пропуснах нищо от обучението си, от Предизвикателствата, на които бях подложен. Именно по време на едно такова Предизвикателство бях нахлул на седемнадесет години в стаята на Ирина, дъщерята на българския консул. „Там има момиче, покани го на танц“ — думите на водача ми все още са живи в паметта ми. Промъкнах се в стаята й, издебнах я, докато спи, и я награбих за танц. Също както сега тя бе слаба и лека като перце, бореше се в ръцете ми, а аз я въртях из стаята и двамата танцувахме под невярващите погледи на събратята ми, дебнещи на отсрещния покрив.

След танца обаче аз не бях същият. Минаха тридесет дни и нощи, а в главата ми беше само ужасеното красиво момиче, което бях носил в обятията си. Потърсих я отново, тайно, без да споделя с никого. Оказа се, че тя не само ме помни, но и бе заинтригувана от мен. Съдбата ми се бе усмихнала и аз започнах да се виждам редовно с Ирина — всяка седмица успявах да открадна време за нея.

Единственият, който бе забелязал новата ми страст, бе човекът с несподелена страст към мен самия — Джехане. За мен тя бе една от многото дъщери на Яред, която срещах из къщата му. Тя все носеше галабия и не виждах нищо повече от очите й, но в един момент ми се стори, че тези очи прекалено често гледат към мен. От другите знаех, че Джехане е с около пет години по-малка от мен и като такава никога не бе представлявала интерес за мен, така че в продължение на едно десетилетие аз я игнорирах, съзнателно или не.

Срещите ми с Ирина продължиха три години и станаха дотолкова интимни, че вече не мислех за нищо друго, освен за нея. Междувременно аз бях навлязъл в активната си възраст и изпълнявах вече поръчения на Яред. Действах ту като куриер, ту като атентатор. На третата година от връзката ми с Ирина на сметката ми бяха записани няколко десетки души. Занятието ми обаче по никакъв начин не се бе отразило на душевността ми и аз дарявах Ирина с цялата си любов.