Стефан Стефанов - Трубадур

— Югюр! Недей! — извиках му аз, но той не ме отрази.

Макар и да го обичах като мой любим брат, той беше предан син на Яред. Можех да го настигна и да го удуша, преди да е достигнал вратата. Но какво щях да спечеля с това?

Не можех повече да остана там. Не можех да се оженя за Джехане и да се окова за баща й. Исках да открия Ирина и да бъда с нея, далеч от Яред. Аз бях жив и мислещ човек, а не инструмент.

Нямаше смисъл да се връщам в стаята си — Югюр щеше да вдигне тревога. Бях прав — след няколко минути го чух да вика името ми. Къщата на Яред бе огромна, с множество дворове — уголемен вариант на обиталището му във Варна. Също така се намираше на брега на морето. Именно в морето намерих път за бягство. Достигнах кея и преди пазачът да се окопити, се гмурнах във водата. Изплувах цели двадесет метра по-нататък само за да поема дъх и отново изчезнах под повърхността. Така напуснах завинаги дома на Яред Радан.

Четири дни по-късно, вече в България, в Ахтопол, ме откри брат ми Янис. От него разбрах, че в знак на моята неблагодарност Яред ме е обявил за ходещ мъртвец и е отнел името ми. Вероятно заради умението ми да свиря бях получил ново име — Трубадур. Янис остана да лежи в гъстите треви, обрасли градския плаж на Ахтопол, а аз тръгнах по следите на Ирина. Засякоха ме отново в София, като този път едва се измъкнах. Не успях да стигна до Ирина, а нуждата да се погрижа за живота ми стана належаща. И така — седем години. Любовта остана на заден план. С времето раната в душата ми зарасна и аз все по-рядко си мислех за Ирина. Междувременно следите към нея ставаха все по-мъгляви. Баща й, както и Яред спомена̀ изгубил позициите си и доброто си име и престана да се появява в медийното пространство. Настойчивостта на Яред да ме ликвидира пък принуждаваше мен да стоя далеч от всичко. Ирина остана за мен една несбъдната мечта.

— Значи в деня на сватбата ми трябва да умра, така ли?

Лежахме на голямото й легло, тя с гръб към мен в обятията ми, а аз — с една идея по-чиста съвест.

— Ще дойдат за теб, бъди сигурна — отвърнах й аз. — Друг е въпросът, дали ще успеят да те убият.

— Би трябвало да те мразя, нали? — рече Ирина. — Появяваш се изведнъж след осем години и заради теб ще очаквам да ме обезглавят на сватбения ми ден.

— Мразѝ ме, има защо.

— Не мога да те мразя — поклати глава тя. — Веднъж вече много те обичах и в сърцето ми е останало само добро чувство към теб. Разбирам ситуацията, в която си изпаднал — детството, което си имал, живота след това… Ти си продукт на обстоятелствата, не си злодей сам по себе си.

— Какво ще правим утре? — попитах я аз. — Времето ни изтича. Ако не те скрием до утре, вдругиден ще е късно.

— Какво ще правим тук и сега е по-важно — отговори Ирина, нежно се освободи от ръката ми и се завъртя към мен. В очите й блестяха сълзи, а страните й все още бяха влажни. Тя прокара длан по бузата ми и погали косата ми. След това изведнъж ме целуна и засмука долната ми устна. Опитах се да й кажа да спре, но беше тъй настоятелна, че не ми трябваше много, за да се откажа. Тя обви тънките си ръце около врата ми, притисна тялото си в моето и продължи да ме целува, а аз отвръщах на ласките й все по-пламенно. Скоро халатът беше изритан на пода, а дългата бяла нощница увисна от долния край на леглото.

Когато най-после се осъзнах, усетих нощния студ и потърсих опипом завивка, с която да покрия потните ни тела. Ирина се беше изтегнала по корем до мен с лице, заровено във възглавницата. Може би вече я гризеше съвестта, че е изневерила на бъдещия си съпруг под собствения му покрив. Щом се размърдах обаче тя разклати ханша си и започна леко да ме побутва с дупето си. Аз успях да намеря чаршаф под себе си, издърпах го, обгърнах ни с него и отново започнах да я целувам по врата, по ушите и надолу по гърба.

Десетина минути по-късно отново лежахме, този път — тя върху мен и усещах учестения й дъх в ухото си.

— Онзи младеж не може да ни е чул, нали? — попитах я аз.

— Изключено — прошепна ми тя в отговор. — Стените са дебели, вратите са плътни, а и той трябва да е на приземния етаж.

— Годеникът ти може да се върне всеки момент — продължих аз.

Тя се засмя тихо.

— Отново изключено. Когато излиза нощем, никога не се прибира тук. Виждам го чак на обяд. Не знам къде замръква, дали при някоя друга, или в апартамента си в центъра. Казва ми, че го прави заради мен — срам го е от самия него, от това, на което прилича в шест сутринта. Мисля, че е фамилна обремененост — баща му е преминал през същото; поне така ме уверяваше бъдещата ми свекърва.