Стефан Стефанов - Трубадур

Няколко дни по-късно отново се натъкнах на нея, този път насаме. Изгарях от желание да си поговоря с единствения човек, който знаеше нещо повече за Ирина, освен името й. Започнах пак да се срещам тайно с Джехане, а тя ми сподели мъката и болката, която е изпитала от ръката на Яред. Неусетно започнахме да си говорим повече, шептяхме си отблизо, за да не ни чуе някой, и за мен стана обичайно да усещам дъха й върху кожата си и бедрото й, притиснато през дрехите в моето, когато седяхме в някой ъгъл.

Една вечер отново бях обсебен от невъзможната си любов и се бях усамотил с Джехане в един от килерите, които никой за нищо не ползваше. Същата вечер бях допуснал грешката да изпия заедно с Югюр бутилка ром; той си мислеше, че като пийнем заедно, ще ме накара да се отпусна и да се разсея от мрачните си мисли, но компанията му скоро ми омръзна и аз го зарязах в стаята му. Килерът беше толкова тъмен, че не виждах собствените си ръце. Лунното сияние се промъкваше само през едно тясно прозорче близо до тавана, но не осветяваше нищо друго, освен старо кресло с купчина книги върху му и част от стената. А и да беше по-светло, сетивата ми вече бяха пострадали от влиянието на алкохола — ушите ми бумтяха, а когато завъртах рязко глава, светлините се размазваха.

С Джехане седяхме на пода, аз бях разстлал старото си яке и бяхме опрели гърбове в топлия зид. Беше тясно и държахме краката си свити в коленете. Аз говорех, тя вмъкваше по нещо и за пръв път обърнах внимание как звучи гласът й, когато говори с мен — трепетът, спадането, преглъщането. Погледът ми падна върху осветеното петно на стената, там, където се виждаше част от нея. Полата й се беше набрала и бе разкрила нозете й почти до колене. Прасците бяха бели и гладки, оформени като от античен скулптор. Чак тогава усетих тялото й — топлото бедро, притиснато до моето, гърдата, която неволно докосвах с лакът, и дъха, излизащ на пресекулки. Осъзнах две неща: първо, че Джехане вече не бе онова досадно малко момиченце и второ, че тя не беше с мен само за да слуша за Ирина.

Ще бъде лъжа, ако кажа, че последвалото е било вследствие на алкохола, както съм чувал мнозина да се оправдават. Колкото и алкохолът да замъглява сетивата, да обърква представите за възможно-невъзможно, правилно-грешно, тук-сега, ние винаги имаме избор. Алкохолът спомогна за случилото се, но не беше причината. Не бих искал също така да прехвърля отговорността и на мъката си по Ирина — не споменът за нея ме накара да сграбча Джехане и да сваля забралото й, за да я целуна, нито пък съм си представял нейното тяло, когато бях сграбчил гърдите на яредовата дъщеря. Истината е, че там, в непрогледния мрак, усещайки я така близо до мен, осъзнавайки нейните собствени копнежи, аз я пожелах. Дали щеше да се случи, ако не бях уязвим от мъката си по Ирина? Дали щеше да се случи, ако не бях пиян? Нямаше как да знам алтернативните завършеци, защото имах право само на един.

Още там, когато се претърколих встрани от нея и кръвта ми бе започнала да се връща равномерно на мястото си, осъзнах, че съм направил грешка. Дъхът ми излизаше на пресекулки, а гърдите ми още не бяха изстинали от влажния допир на Джехане, когато потърсих опипом тениската си, навлякох я и бутнах вратичката, която да ме изведе навън от килера. В коридора светеше лампа и аз неволно хвърлих поглед назад — видях я полулегнала върху старото ми яке. Блузата й бе забрана над големите бели гърди, полата й — намачкана около кръста, а едната й ръка бе притисната между свитите бедра, докато с другата се подпираше на пода. Лицето й оставаше в тъмнината, само очите й уловиха искрица светлина и успях да ги различа — гледаше към мен.

Аз извърнах глава, почервенял от срам, и побързах да се махна оттам. Въпреки благоуханното тяло, което бях обгръщал през последните двадесетина минути, се чувствах омърсен и измамен. Трезвостта ми се връщаше с всеки един миг и аз осъзнавах значимостта на случилото се. Джехане ме искаше и ме беше получила. Достатъчно бе да отиде сега при баща си и аз завинаги щях да съм обвързан с Яред, след като бях обезчестил една от дъщерите му. В онзи момент бях същински егоист — не мислех нито за Джехане, нито за Ирина, на чиято любов бях изневерил.

Изведнъж тогава пред мен се озова Югюр и ме спря с ръце.

— Къде беше? Търсих те навсякъде! — рече той. — Пиян ли си?

Аз не му отвърнах нищо, само го отблъснах от себе си и се промуших покрай него. Той ме изгледа подозрително, след това прикова вниманието си към вратичката в дъното на коридора. Тръгна натам с решителна стъпка.