Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

По обед, докато се връщахме от часа си с брат Миклош, брат Хавиер ни пресрещна в коридора.

— Моля да се срещнем след обяда в Залата на Трите маски — каза ни и продължи безцеремонно по работата си.

Има нещо отблъскващо в този човек, нещо смразяващо. Той е единственият брат, когото гледам да отбягвам. Зомбираните му очи, зомбирания му глас. Предположих обаче, че е дошъл моментът за началото на изповедната терапия, за която брат Хавиер ни беше казал преди седмица. Оказах се прав, въпреки че форматът не беше каквото очаквах. Предвиждах, че ще има нещо като група за психотерапевтичен сеанс: Нед, Ели, Тимъти и аз, и може би двама-трима братя, насядали в кръг, и всеки кандидат поред става и разголва душата си пред цялата група, след което коментираме чутото, опитваме се да го изтълкуваме според собствения си жизнен опит и прочие. Не беше така. Брат Хавиер ни каза, че ще се изповядаме един пред друг, в поредица от срещи на четири очи.

— През тази седмица — каза ни — вие изследвахте своя живот, направихте преглед на най-мрачните си тайни. Всеки от вас е заключил в душата си поне един епизод, за който е сигурен, че никога не би могъл да го признае пред друго лице. Работата ни трябва да се съсредоточи точно върху този епизод и върху нищо друго.

Това, което искаше от нас, бе да изровим най-гадния, най-срамен инцидент от своя живот, за да се прочистим от този товар, понеже носи лоши вибрации. Постави медальона си на пода и го завъртя, за да определи кой на кого ще трябва да се изповяда. Тимъти на мен; аз на Ели; Ели на Нед; Нед на Тимъти. Но веригата се затваряше между нас четиримата, без да включва никой друг. Намерението на брат Хавиер не беше да превърне най-дълбоките ни ужаси в обща собственост. От нас не се очакваше да кажем на него или на някой друг какво сме научили помежду си от тези изповедни сесии. Всеки член на Вместилището трябваше да стане пазител на нечия чужда тайна, но това, което изповядаме, каза брат Хавиер, не трябва да стига по-далече от собствения ни изповедник. Важното беше прочистването, разтоварването, а не разкритата информация.

За да не замърсяваме чистата атмосфера на Къщата на черепите с освобождаването на прекалено много отрицателна емоция наведнъж, брат Хавиер постанови да има само по една изповед на ден. Въртящият се медальон отново предопредели реда на нещата. Тази нощ, точно преди лягане, Нед трябваше да отиде при Тимъти. Утре Тимъти щеше да дойде при мен; вдругиден аз щях да посетя Ели; а на четвъртия ден Ели щеше да затвори кръга, като се изповяда на Нед.

Това ми даде почти два и половина дни, за да реша коя история да разкажа на Ели. О, разбира се, че знаех коя би трябвало да разкажа. Очевидно беше. Но измъквах два-три нищожни заместителя, паравани на истинската история, жалки поводи да прикрия единствения необходим избор. При първата възможност ги оборвах. Само един избор беше открит пред мен, само един истински фокус на срам и вина. Не знаех как бих могъл да се изправя пред болката да го призная, но точно това трябваше да кажа и се надявах, че може би в момента на казването болката ще си отиде, макар много да се съмнявах в това. Казах си, че ще се тревожа за това, като му дойде времето. А след това продължих да гоня упорито от ума си проблема с изповядването. Предполагам, че това е пример за потискане. До вечерта бях успял напълно да забравя за проекта на брат Хавиер. Но посред нощ се събудих плувнал в пот: сънувах как признавам всичко на Ели.

Нед влезе в стаята ми. Превзетите стойки, намиганията, глупавата мазна усмивка. Винаги преиграва с педерастките си номера, когато нещо го е впрегнало сериозно.

— Прости ми, отче, че съгреших — каза с тъничък гласец.

Номерът с малкото момченце. Клепе с уши. Хили се. Върти очи. Беше възбуден и веднага загрях, че е от изповядването. След толкова време йезуитът в него отново се съживяваше. Искаше да си излее бълвоча, а аз трябваше да съм легенът. Изведнъж ми призля от мисълта, че трябва да седя тук и да слушам някоя от хлъзгавите му педалски истории. Защо по дяволите бях длъжен да приемам миризливите му тайни? Кой бях аз, че да слушам изповедите на Нед, впрочем? Казах му:

— Наистина ли ще ми кажеш най-голямата тайна в живота си?

Въпросът го изненада.

— Разбира се.

— Длъжен ли си?

— Дали съм длъжен? Тимъти, те го очакват от нас. А и все едно, искам го. — Явно го искаше, да. Цял трепереше, сърбеше го, беше изчервен и много възбуден. — Какво ти става, Тимъти, никакъв интерес ли не проявяваш към личния ми живот?