Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

— Опитвах се да се убедя, че вината не е моя, че нямах основание да си мисля, че Оливър говори сериозно. Но не се получаваше. Оливър беше гей, а гейовете по определение са нестабилни хора, нали? Да. И след като заяви, че ще скочи, не трябваше да го предизвиквам, защото само това му трябваше, за да пристъпи през ръба.

На вербално ниво Нед ми казваше: „Бях невинен и глупав“, а отдолу звучеше: „Бях мръсна кучка“. Той продължи:

— А след това се замислих какво ще кажа на Джулиан. Дошъл бях в дома им, флиртувал бях с двамата, докато не получих каквото искам, застанах между тях и в крайна сметка станах причина за смъртта на Оливър. А сега Джулиан беше останал сам и какво трябваше да направя? Да се предложа като заместител на Оливър? Да се грижа вечно за горкичкия Джулиан? Ужас! Прибрах се някъде към четири сутринта, ръката ми толкова трепереше, че едва успях да вкарам ключа в ключалката. Превъртял бях в ума си поне осем речи за пред Джулиан, всякакви обяснения и самооправдания. Но както се оказа, не ми потрябва нито едно.

— Джулиан е избягал с портиера? — предположих.

— Джулиан си беше срязал китките, след като го оставихме в петък — каза Нед. — Намерих го във ваната. Мъртъв поне от ден и половина. Разбираш ли, Тимъти? Аз убих и двамата. Разбираш ли? Те ме обичаха, а аз ги унищожих. И оттогава винаги нося вината със себе си.

— Изпитваш вина, че не си го приел достатъчно сериозно, когато са те заплашили да се самоубият?

— Изпитвам вина, че изпитах страхотна тръпка, когато го направиха — каза Нед.

Тимъти се появи тъкмо когато се канех да лягам. Вмъкна се през вратата кисел и умърлушен и в първия миг не разбрах защо идва.

— Добре — измърмори той и се смъкна на пода до стената. — Дай да го свършваме, и то бързо, а?

— Изглеждаш ядосан.

— Яд ме е, да. Яд ме е на цялата тая шибана купчина говна, в която съм принуден да се въргалям.

— Не си го изкарвай на мен.

— Това ли правя?

— Не изглеждаш в добро настроение.

— Изобщо не съм в добро настроение, Оливър. Ще ми се да се разкарам от това шибано място още след закуска; Откога сме тука, между другото? Две, три седмици? Шибано дълго, колкото и да е. Шибано дълго.

— Знаеше, че ще отнеме време, още когато се съгласи да се включиш. Нямаше начин Изпитанието да свърши набързо, четири дена — и, хайде. Ако сега се измъкнеш, ни прецакваш. И не забравяй, че се заклехме…

— Заклехме се, заклехме се, заклехме се, заклехме се! Божичко, Оливър, вече почваш да дрънкаш точно като Ели! Упрекваш ме. Дразниш ме. Напомняш ми, че съм се заклел. Господи колко го мразя тоя шибан номер! Все едно тримата ме държите затворен в някоя лудница.

— Значи наистина те е яд на мен.

Той сви рамене.

— Яд ме е на всички и на всичко. Най-много ме е яд на себе си обаче. Че се забърках в това. Че не проявих благоразумието да ви кажа да не ме броите, още от самото начало. Помислих си, че ще е забавно, и се навих за разходката. Забавно! Еба си!

— Още ли вярваш, че е само губене на време?

— А ти?

— Не мисля. Усещам как се променям от ден на ден. Все повече овладявам тялото си. Сетивата ми се усилват. Включвам се в нещо голямо, Тимъти, Ели и Нед също, и няма причина да не можеш да го направиш и ти.

— Луди сте! И тримата сте луди.

— Ако се отпуснеш и наистина почнеш да се отдаваш на някои от медитациите и духовните упражнения…

— Ето пак! Пак почваш да ме дразниш.

— Извинявай, Тимъти. Зарежи го. — Поех си дълбоко дъх. Тимъти беше най-близкият ми приятел, може би единственият ми приятел. И въпреки това изведнъж ми писна от него, писна ми от широкото му биче лице, от късата му подстрижка, писна ми от арогантността му, от парите му, писна ми от потеклото му, от презрението му към всичко извън границите на разбирането му. Казах, много равнодушно и хладно: — Виж, ако не ти харесва тук, иди си. Просто си иди. Не искам да си мислиш, че аз съм този, който те задържа. Иди си, щом това искаш. И не се притеснявай за мен, за клетвата и за каквото и да било. Мога и сам да се погрижа за себе си.

— И аз не знам какво искам — измърмори той и за миг раздразнената физиономия се стопи. Изражението, което я замени, не можеше лесно да се свърже с Тимъти: объркване, уязвимост. Но бързо изчезна и той ме погледна навъсено. — Още нещо — заговори, отново раздразнено. — Защо по дяволите съм длъжен да казвам тайните си на когото и да било?

— Не си длъжен.

— Брат Хавиер каза, че съм.

— Теб какво те бърка? Ако не искаш да споделяш нещо, не го споделяй.