Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

През пролетта на втори курс се сдобихме с Нед. Двамата с Оливър отново бяхме настанени в една стая. Нед посещаваше два от класовете на Оливър: физика, която му трябваше, за да допълни програмата си минимум в точните науки, и сравнителна литература, която пък трябваше на Оливър, за да допълни програмата си минимум в хуманитарните. Оливър срещаше леки затруднения в ровенето в Джойс и Йейтс, а Нед — големи затруднения в ровенето в квантовата теория и термодинамиката, тъй че си разработиха взаимоучителна система. Двамата бяха привличане на противоположностите. Нед беше дребен, мекушав, слаб, с големи кротки очи и деликатни движения. Бостънски ирландец, здрава католическа основа, образован в енорийски училища, във втори курс още носеше кръстче и дори ходеше на меса. Възнамеряваше да стане поет и белетрист. Не, „възнамеряваше“ не е подходящата дума. Както ни обясни веднъж Нед, хората с талант не възнамерявали да станат писатели. Или го имаш, или го нямаш. Които го имат, пишат, които го нямат — възнамеряват. Нед винаги пишеше. И сега е така. Носи си бележника със спиралата и драска в него всичко, което чуе. Всъщност според мен разказите му са боклук, а поезията му — безсмислица. Но признавам, че проблемът може би е в моя вкус, а не в неговия талант, защото изпитвам същото към много писатели, далеч по-известни от Нед. Най-малкото той поне работи над изкуството си.

Стана ни нещо като талисман. Нед винаги се навърташе повече край Оливър, отколкото край мен, но нямах нищо против да е с нас. Беше съвсем различен тип, човек със съвсем друг поглед към живота. Хрипливият му глас, тъжните му като на куче очи, шантавото му облекло (много обичаше да носи халати, предполагам като преструвка, че в края на краищата е станал свещеник), поезията му, странното му чувство за сарказъм, сложните му разсъждения (винаги взимаше две или три страни при всеки спор и успяваше да вярва във всичко и нищо едновременно) — всичко това ме изумяваше. Сигурно на него му изглеждахме също толкова чужди, колкото той на нас. Толкова много време прекарваше с нас, че накрая го поканихме за младшия курс. Не помня чия точно беше идеята, на Оливър или моя. (Или на самия Нед?)

Тогава още не знаех, че е обратен. Или по-скоро, че е гей, за да използваме термина, който предпочита. Проблемът с обезпечения живот в богато англиканско семейство е в това, че виждаш само един тесен отрязък от човечеството и не си готов да очакваш неочакваното. Знаех, че съществуват педита, разбира се. Имахме си ги в Андовър. Ходеха с чупки в кръста, непрекъснато се решеха и говореха с особен акцент, универсалния педалски акцент от Мейн до Калифорния. Четяха Пруст и Андре Жид непрекъснато и някои от тях носеха сутиени под тениските. Нед обаче външно не се държеше педалски. А аз не бях от онези дръвници, които автоматично приемат, че всеки, който пише (или чете!) поезия, трябва да е обратен. Беше изтънчен, да, беше интелигентен, беше си женчо отвсякъде, но не можеш да очакваш от някой, който тежи 52 кила, да проявява интерес към футбола. (Идваше обаче да плува почти всеки ден. В басейна на колежа плувахме с голи задници, разбира се, тъй че за Нед е било нещо като безплатно пийпшоу, но тогава не мислех за това.) Виж, не ходеше по момичета, доколкото забелязвах. Все пак само по себе си това не е упрек. Седмицата преди завършването, преди две години, двамата с Оливър и още няколко типчета устроихме в стаята ни нещо, което би могло да се нарече оргия, предполагам, и Нед беше там, но не изглеждаше особено възбуден от идеята. Видях го да чука едно маце, пъпчива сервитьорка от града. Много след това разбрах: първо, Нед сигурно беше видял в оргията интересен материал за писане и, второ, не че всъщност презираше путките, просто не го интересуваха толкова, колкото момчетата.

След това Нед ни доведе Ели. Не, не бяха любовници, просто колеги. Това на практика бе първото нещо, което ми каза Ели: „В случай, че се чудиш, аз съм хетеро. Нед не е моят тип, нито аз неговият“. Никога няма да го забравя. Беше първият намек, който получих, че Нед е такъв, и не мисля, че и Оливър го беше схванал, макар че човек всъщност никога не знае какво става в ума на Оливър. Ели беше засякъл Нед на мига естествено. Градско момче, манхатънски интелектуалец, можеше да постави всеки в подходящата категория от един поглед. Не харесваше съквартиранта си и искаше да излезе, а ние имахме голям апартамент, тъй че казал нещо на Нед и Нед ни попита дали може да се прехвърли при нас, ноември втората година. Първият евреин в живота ми. Аз и това не разбрах — Уинчестър, наивният тъпак! Ели Щайнфелд от Уест, Осемдесет и трета, и не можеш да загрееш, че е чифутче! Честно, мислех си, че си е обикновено немско име: евреите се казват Коен или Кац, или Голдберг. Не бях запленен от личността на Ели, може да се каже, но веднага щом разбрах, че е евреин, почувствах, че трябва да се съглася да дойде при нас. За да си разширя мирогледа посредством различията, да, но също така и защото бях възпитан да не обичам евреите и трябваше да въстана срещу това. Дядо ми по бащина линия си беше изпатил с някакви хитри евреи през 1923-та. Спекуланти на Уолстрийт, подмамили го да инвестира много в радиокомпания, която учредили, оказали се мошеници и беше загубил към пет милиона. Тъй че беше станало семейна традиция да не се доверяваме на евреи. Те бяха вулгарни, нагли, хитри, винаги се опитваха да измъкнат наследеното богатство от ръцете на честен протестантски милионер и т.н. и т.н. Всъщност чичо ми Кларк веднъж ми призна, че дядо щял да удвои парите си, ако бил продал дяловете до шест месеца, каквото тайно правели еврейските му партньори, но не, той задържал за още по-тлъста печалба и се набутал. Все едно, не се придържам към всички фамилни традиции. Та значи Ели се премести при нас. Нисък, мургав, силно окосмено тяло, бързи нервни умни очички, голям нос. Гениален ум. Експерт по средновековни езици и вече признат за обещаващ учен в своята област, а все още в долния курс. В графата „минуси“ беше доста жалък — с вързан език, невротичен, свръхнапрегнат, притеснен за мъжествеността си. Вечно налиташе на жени, обикновено без да стигне доникъде. Грозновати момичета при това — не забележително грозните трътли, които бог знае защо предпочита Нед. Ели си падаше по друг тип нещастнички — срамежливи, мършави, невзрачни, дебели очила, плоски гърди, а бе, знаете ги. Естествено те са невротични като него, изпитват ужас от секса и не му пускат лесно, от което проблемите му ставаха още по-тежки. Като че ли ужасно го беше страх да свали нормално привлекателно, чувствено маце. Един ден миналата есен в акт на християнска благотворителност му пуснах Марго и той прецака нещата невъобразимо.