Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

— Това ще го преценя, когато имам нещо, на което да базирам преценката си — отвърна бавно Тимъти. Изведнъж се обърна към Оливър: — Много мълчиш, чистокръвен американецо.

— Какво искаш да кажа? — попита Оливър. Дългото му стройно тяло, изпънато пред телевизора. Всеки мускул плътно очертан под кожата: ходещ учебник по анатомия. Дългият му розов атрибут, провиснал от златист храсталак, ми внушава нечестиви помисли. Retro me, Sathanas . Натам е Гомора, ако не Содом.

— Имаш ли нещо, с което да допринесеш за дискусията?

— Ами всъщност не внимавах много.

— Говорехме за това пътуване. За Книгата на черепите и за степента на вярата, която имаме в нея — поясни Тимъти.

— Разбирам.

— Ще бъдете ли така добър да изповядате вярата си, доктор Маршал?

Оливър изглеждаше все едно, че е отпрашил към друга галактика. Каза:

— Оправдавам Ели.

— Вярваш в Черепите значи?

— Вярвам.

— Въпреки че знаеш, че всичко това е абсурд?

— Да — каза Оливър. — Въпреки че е абсурд.

— Това е и позицията на Тертулиан — подхвърли Ели. — Credo quia absurdum est. Вярвам, защото е абсурдно. Различен контекст на вяра, разбира се, но психологията е същата.

— Да, да, точно моята позиция! — казах. — Вярвам, защото е абсурдно. Малкият Тертулиан. Казал е точно каквото чувствам. Точно моята позиция.

— Не моята — каза Оливър.

— Не е ли? — учуди се Ели.

— Не. Аз вярвам въпреки абсурдността.

— Защо? — попита Ели.

— Защо, Оливър? — повторих и аз след малко. — Знаеш, че е нелепо, и все пак вярваш. Защо?

— Защото съм длъжен — каза той. — Защото е единствената ми надежда.

Гледаше ме в упор. Очите му таяха някаква опустошеност, все едно се е взирал с тях право в лицето на Смъртта и се е измъкнал от това още жив, но с избор всякакъв — отвят, възможност всякаква — пометена. Сякаш беше чул музиката на траурния марш на ръба на вселената. Тези ледени очи ме сразиха. Тези едва изтръгнати думи ме пронизаха. Вярвам , каза. Въпреки абсурдността. Защото съм длъжен. Защото е единствената ми надежда. Послание от друга планета. Усетих леденото присъствие на Смъртта тук, в стаята с нас, усетих я как безшумно забърсва розовите ни хлапашки лица.

Тежка смес сме четиримата. Как изобщо се събрахме? Що за заплитане на линии на съдбата ни набута всички в един апартамент в общежитията?

В началото бяхме само аз и Оливър, двама зайци, компютърно настанени в двойна стая с изглед към „четириъгълника“ на кампуса. Тъкмо бях излязъл от Андовър и пращях от самочувствие. Нямам предвид, че бях впечатлен от семейните пари. Тях ги приемах за даденост, винаги е било така: всички, с които съм отраснал, бяха богати, така че нямах никакъв реален усет колко всъщност са богати. А и все едно, нищо не бях направил за спечелването на парите (нито баща ми, нито бащата на баща ми, нито баща на бащата на баща ми и т.н. и т.н.), тъй че защо точно това да ме кара да се надувам? Това, което ме главозамайваше, беше чувството за потекло, съзнанието, че в мен тече кръвта на герои от Революцията, на сенатори и конгресмени, на дипломати, на велики финансисти от деветнадесети век. Бях просто ходещ отрязък история. Също така изпитвах удоволствие от съзнанието, че съм висок, силен и здрав — здраво тяло, здрав дух, всичките естествени предимства. Извън студентското градче имаше свят, пълен с чернокожи и евреи, парализирани, невротици, хомосексуалисти и други нещастници, но аз бях ударил трите черешки от голямата слотмашина на живота и се гордеех с късмета си. Освен това разполагах с кредит от сто долара седмично и всъщност май не ми беше ясно, че повечето осемнайсетгодишни трябва да се оправят с доста по-малко. Дори на месец.

След това се появи Оливър. Реших, че компютърът отново ми е извадил джакпот, защото можеше да ме настанят с някой смахнат, извратен, някой със смачкана завистлива вгорчена душа, а Оливър изглеждаше общо взето нормален. Симпатичен първокурсник в предмедицинската програма, отраснал в житната пустош на Канзас. Беше висок колкото мен — някъде с три санта повече всъщност — и това беше страхотно, понеже с ниските се чувствам неловко. Държеше се непринудено и почти всичко можеше да го накара да се усмихне. Общо взето — добряк. И двамата му родители починали — беше тук на пълна стипендия. Веднага разбрах, че няма никакви пари, и малко се уплаших, че това може да породи неприязън между нас, но не, той като цяло го приемаше спокойно. Парите, изглежда, не го интересуваха, стига да има достатъчно, за да си плати храната, подслона и облеклото, а толкова имаше — малко наследство, получено от продажбата на семейната ферма. Забавляваше го и не се чувстваше унизен от дебелата пачка, с която винаги разполагах. Първия ден ми каза, че се кани да влезе в баскетболния тим, и си помислих, че е взел спортна стипендия, но тук грешах: обичаше баскетбола, приемаше го много сериозно, но беше тук, за да учи . В това се изразяваше същинската разлика между нас, не в канзаския произход или онова с парите, а в чувството му за отдаденост. Аз ходех в колежа, защото всички мъже във фамилията ми са ходили, ходят и ще ходят в колеж между гимназиалния курс и пълнолетието. Оливър беше тук, за да се превърне в жестока интелектуална машина. Притежаваше — още го притежава — огромен, невероятен, съкрушителен вътрешен подтик. От време на време през онези първи няколко седмици го хващах със смъкната маска. Тогава слънчевата широка селяшка усмивка изчезваше, лицето му се изопваше, челюстните мускули се стягаха, очите излъчваха студен блясък. Вътрешната му напрегнатост можеше да е плашеща. Трябваше да е съвършен във всичко. Имаше отличен успех, близо до абсолютния връх в курса ни, направи баскетболния отбор на първокурсниците и разби в първата игра колежанския рекорд по точки, оставаше буден през половината нощ, за да учи, почти не спеше. Все пак успяваше да изглежда нормален. Пиеше много бира, чукаше момичета наред (често си ги разменяхме) и можеше да свири прилично на китара. Единственото, в което се издаваше другият Оливър, машината Оливър, беше когато се стигнеше до дрога. Втората седмица в градчето докопах малко страхотен марокански хаш и той отказа категорично. Каза ми, че седемнайсет години и половина се е старал да калибрира главата си правилно и няма тепърва да позволи да се разстрои. Не е изпушил дори един джойнт, доколкото знам, през четирите години след това. Търпи ни, когато се друсаме, но изобщо не опитва.